— Моля ви, моля ви! Нямах друг избор! В противен случай щяха да ме убият! Помагах на тези хора в продължение на седмици!
— Докато им свършат парите! — отвърна с презрение единият от мъжете.
Берлингер видя омразата в очите на сънародниците си. Дори Ерик го гледаше с отвращение. Никога не беше виждал момчето си такова. Войната променяше всички.
— Какво очаквахте да направя? Вие, евреите, нямате никакъв шанс. Никой не може да ви помогне и ще трябва да…
Нощната тишина беше прогонена от силен изстрел. Главата на Юри експлодира, тялото му се строполи на земята. Ерик свали оръжието си.
— Яшар Коях — промълви един от спътниците му и го потупа по гърба.
„Бог да ти дава сили.“ Едно от традиционните пожелания в Тората. Което се беше превърнало в поздравление за убийство.
— Не бяхме там, за да го убиваме — промълви Берлингер. — Или поне аз си мислех така. Нали по това се различавахме от германците?
— Но защо изобщо сте отишли там?
— За да му потърсим сметка, разбира се. Но не и да го убием.
Предвид обстоятелствата това обяснение прозвуча доста наивно.
— Малко по-късно ме изпратиха в Терезин — продължи равинът. — Но синът ми избегна моята съдба, защото се включи в съпротивата. Сражава се с окупаторите почти цяла година, докато не го убиха. След онази нощ изобщо не разговаряхме. Той се гордееше с постъпката си, аз се срамувах от нея. Постепенно се отчуждихме един от друг. И до ден-днешен съжалявам.
— А на какво ви научи времето?
— Че съм обикновен глупак. Онзи тип заслужаваше да умре. Но тогава все още не познавах ужасите на Терезин и всичко, което се случи след него. Все още ми предстоеше да разбера колко гола е човешката душа, все още не знаех колко силно мога да мразя.
— За мен такива бяха само последните осем години, през които не бях на себе си — глухо призна Том. — Сега смело мога да кажа, че последните няколко дни промениха всичко.
— Към по-добро?
— Все още не знам.
— Марк би ви харесал.
— Познавам го съвсем бегло, от ранното си детство.
— Той имаше авантюристичен дух. Беше добър евреин, макар и да не демонстрираше всеотдайност. Това може би се дължеше на света, в който живееше. Добре помня, че собствената ми вяра беше подложена на голямо изпитание. Вероятно и професията му беше изиграла своята роля. Археологът потъва дълбоко в миналото и почти забравя за настоящето. Но въпреки това беше достоен човек, който изпълни дълга си.
— Като левит?
Берлингер кимна.
— Страшно много бих се радвал отново да видя нашето изгубено съкровище. Каква гледка би представлявало то!
— Може би ще получите този шанс. Саки е променил правилата на тази игра. Което означава, че и аз мога да сторя същото.
— Нима няма просто да й сложите край?
Том замълча за момент, преценявайки последиците от своя отговор. Ставаше въпрос за тайна, оцеляла в продължение на цели петстотин години.
— Напротив, точно това възнамерявам да направя — отвърна на глас той.
Берлингер пристъпи към една от витрините, в която бяха изложени чифт сребърни свещници, чаша за празника Кидуш, красиво инкрустирана сребърна кутия за подправки и един правоъгълен контейнер с размери трийсет на трийсет сантиметра. Сребърните му стени бяха голи, без никакви инкрустации. Капакът беше снабден с вътрешна ключалка. Точно както го беше описал Берлингер.
Извади ключа от джоба си.
— Този ключ ще отвори сандъчето — обяви равинът. — Но преди това ще уредя да прегледате съдържанието му на спокойствие.
Старецът протегна ръка и Том я пое.
— Аз изпълних дълга си — обяви Берлингер. — От тук нататък думата имате вие. Желая ви успех и ще се моля за душата ви.
След тези думи старецът се отдалечи.
65
Закария не изпускаше Але от очи. Намираха се в близост до Еврейския квартал, в един ресторант на име „Колковна“. Беше решил да направи стратегическо отстъпление, докато разбере със сигурност какво се случва. Роча, който продължаваше да следи Сейган, докладва, че двамата с Берлингер влезли в синагогата „Майсел“. Лишен от избор, той ги беше последвал и бе видял как Берлингер урежда да извадят от витрината едно сребърно сандъче и да го пренесат в някаква стая. След това равинът си тръгнал, а Сейган останал насаме със сандъчето. В момента ситуацията беше без промяна — Роча дебнеше в синагогата, а Сейган продължава да е в затворената стая.
— Какво става? — попита Але.