Закария най-после получи отговор на един от въпросите си. Сейган и този старец наистина го бяха подслушвали на гробището. Равинът сякаш прочете мислите му.
— Камерите, които купихме с вашите дарения, имат изненадващо добри възможности — промърмори той. — И тъй, какво ще правите с нашите свещени реликви?
— Много неща, за които дори не подозирате.
— Например да подпалите война?
Още една тема, която бяха обсъждали с посланичката.
— Ако се налага — кимна Закария.
— Удивително е как се променя светът. Преди години нацистите бяха най-голямата заплаха за нас. После ги смениха комунистите. А днес най-сериозната заплаха ни отправя човек от нашата плът и кръв.
— Това е вярно, старче. Ние винаги сме били най-страшният си враг. Ние позволихме на света да ни изтика в ъгъла и ако утре някой реши отново да ни коли, малцина ще се вдигнат в наша защита. Историята е свидетел, че никой никога не го е правил. Разбира се, имало е разговори за ужасите, които сме преживяли, имало е и молби за помощ. Но какво направи светът? Нищо. Остави ни да бъдем избивани. Израел е единственият ни реален защитник. Поради това тази държава трябва да съществува и да бъде силна.
— Вие нямате абсолютно никаква представа какво ще направи силна държавата Израел — пренебрежително махна с ръка равинът. — В същото време личи, че притежавате съвсем конкретни планове за начина, по който може да се случи това.
— А какви са вашите планове? — контрира Закария. — Как възнамерявате да ни защитите?
— По обичайния начин — като работим заедно, като се грижим един за друг и се молим на Бога.
— Това вече доведе до едно мащабно клане.
— Вие сте глупак!
В стаята се възцари тежко мълчание.
— Дъщерята е в голяма опасност, нали? — подхвърли след известно време равинът.
— Сигурно вече сте наясно, че тя изобщо не ме интересува.
— Но тя не го знае — поклати глава Берлингер. — Наивността винаги е била най-големият грях на младостта. Особено когато е придружена от арогантност.
— Тя не е ваша грижа.
— Преди години изгубих син заради същите тези грехове. За жалост твърде късно разбрах, че той е бил прав, и това ме направи още по-нещастен.
— Значи повече от всички трябва да желаете да бъдем силни.
— Желая го, разбира се. Но не приемам вашите методи.
— Накъде ще се насочи Сейган?
Берлингер сви рамене и вдигна пръст.
— Никога няма да ви кажа.
Закария реши да опита друг подход.
— Представете си какво означава да си върнем съкровището — започна той. — Представете си, че ще построим Третия храм. Няма ли да се почувствате горд? Няма ли да се зарадвате, че имате лично участие в един толкова възвишен процес?
— Всеки евреин би го сторил.
— Представете си новия Храм, построен според изискванията на Стария завет. Не виждате ли огромната бродирана завеса на западната стена, която скрива входа към Светая светих? След векове в безпътица най-после ще възстановим Своите светини — златната трапеза, менората, сребърните тръби — всичко ще се върне на мястото си на Храмовия хълм.
— А колко хора трябва да умрат, за да се случи това? — контрира равинът. — Храмовият хълм е под контрола на мюсюлманите, а те едва ли ще го отстъпят без бой. Никога няма да позволят построяването на Трети храм, а хълмът е единственото място, на което може да бъде издигнат.
— В такъв случай ще умрат.
— Във война, която ние не можем да спечелим.
Отново приказки, доказващи слабост. Направо му се повръщаше от слабостта. Нима никой не притежаваше достатъчно кураж, за да изпълни една велика мисия? Явно беше така. За нея не бяха достойни нито политиците, нито генералите, нито обикновените хора. Оставаше единствено той. Закария Саймън.
— Том Сейган е законният левит — промълви Берлингер. — Избран точно по правилата. Единствено той може да намери нашите съкровища.
— Чрез Колумб? Не говорите сериозно. Не ми е ясно как този човек е придобил толкова безгранична власт.
— Станало е, след като сме му поверили съкровището, което е пренесъл до Новия свят.
— Очевидно знаете много.
— Възложили са му задача, която е изпълнил. Бил е един от нас.
— Откъде знаете?