— В онези години единствено евреите са владеели изкуството на картографията, а той е бил истински експерт. Пак евреите са усъвършенствали инструментите за мореплаване и астрономическите таблици, а техните лоцмани са били най-добрите в света. В оцелелите до днес записки на Колумб личи дълбоко уважение към Стария завет. Видях част от тях с очите си, докато бях в Испания. Върху една от отметките му в корабния дневник стои дата от хиляда четиристотин осемдесет и първа година, след която е добавена годината пет хиляди двеста четирийсет и първа според еврейския календар. Това ми беше напълно достатъчно.
Закария знаеше защо е така. Никой освен евреин не би си направил труда да прибави 3760 години към християнския календар.
— Виждал съм портрета му в галерия „Уфици“ във Флоренция — добави Берлингер. — Дело е на единствения художник, който може би го е виждал жив. Чертите му са определено семитски.
Всичко това беше известно на Закария, който също си беше направил труда да изследва портрета.
— Ние сме финансирали първото му плаване и това е потвърден исторически факт — продължи Берлингер. — Мечтата на Колумб била единственото спасение за сефарадските евреи. Те вярвали, че в Азия ще живеят в мир, далече от лапите на Инквизицията. Основната причина за плаването на Колумб към Новия свят била да открие нов дом за тях.
— За съжаление не доживял да постигне целта си. Но неговите наследници все пак ни предлагат убежище в Ямайка, при това за цели 150 години.
— Точно затова трябва да уважаваме всичко, което този човек е направил за нас. И не само той, но и хората след него. Ние с вас не можехме да променим хода на събитията оттогава насам. До днес. Когато свещеният дълг премина в ръцете на Том Сейган.
Възрастният човек седеше с изправен гръб и прибрани крака, а дланите му почиваха върху страничните облегалки на креслото. Една истинска икона, оцеляла от древността. Закария вече беше чул достатъчно.
— Виждам, че ви губя времето — изправи се той. — Вие нямате намерение да ми кажете нищо конкретно.
Старецът остана седнал. Саймън насочи пистолета.
— Може ли да се помоля, преди да умра? — вдигна ръка да го спре равинът.
Куршумът го улучи в гърдите. Тишината в стаята бе нарушена единствено от тихото пропукване на оръжието, снабдено със заглушител. Берлингер понечи да си поеме въздух, но не успя. Очите му се обърнаха с бялото нагоре, главата му клюмна на рамото. По брадичката му се плъзна тънка струйка кръв. Закария се наведе да провери пулса му, но такъв нямаше.
— Времето ти за молитви изтече, старче — изсъска той.
66
Том завъртя ключа, който беше пъхнал в ключалката на сребърното сандъче. Това, което се криеше в него, беше оставено от дядо му — човека, към когото неочаквано беше започнал да изпитва силна привързаност. Може би защото знаеше, че е последната брънка от веригата, която стигаше чак до Колумб. Трудно му беше да го повярва, но това беше истината. Опита се да си представи всичките мъже преди него, които бяха поели тази тежка отговорност. При всички случаи голяма част от тях просто я бяха прехвърлили на своите наследници. Но Саки беше различен. Сега вече можеше да разбере параноята на дядо си. В историята на еврейския народ винаги беше имало погроми, при които бяха страдали и умирали хора, но нито един от тях не можеше да се сравни с гоненията между 1939 и 1945 година.
Безпрецедентната обстановка беше изисквала безпрецедентни решения.
Беше сам в едно от вътрешните помещения на синагогата. Сандъчето беше донесено тук от възрастна жена, която го остави на масата и излезе, без да каже нито дума. Неволно си спомни за моргата в гробището, където ковчегът на Абирам беше положен на подобна дървена маса. Много неща бяха останали недоизказани между тях. Но сега вече нямаше шанс да поправи грешките, които беше допуснал.
Берлингер беше прав, като каза, че времето изостря фокуса, но той не искаше да вижда никакъв образ. Може би защото дъщеря му повтаряше грешките, които самият той беше допуснал преди двайсет години.
Прогони мрачните мисли от главата си и вдигна капака. Вътре имаше торбичка от черна кожа, идентична с онази от гроба на Абирам, в която беше ключът. Усети нещо твърдо под опипващите си пръсти. Извади торбичката и я разтвори. Пред очите му се появи сферичен предмет с широчина около десет сантиметра, който приличаше на голям джобен часовник. Но не беше.
Оказа се някакъв странен уред от пет подредени един върху друг гравирани диска, нанизани на метален шиш и стегнати с миниатюрни щифтове. Най-отгоре имаше въртящи се стрелки, които сочеха различни символи, изписани върху дисковете. На иврит, на арабски и на испански. Уредът тежеше някъде около триста грама и бе изработен от бронз. Върху лъскавата му повърхност нямаше дори едно петънце, а дисковете се въртяха съвсем свободно.