Единият от помощниците му подаде черна кожена торбичка. Точно според предвиждането на Саймън. Вътре имаше няколко странни предмета, между които и някакъв бронзов цилиндър с надписи на испански и на иврит отгоре.
— Какво е това? — Ямаецът с интерес го завъртя в ръцете си.
— Астролаб.
— Предполагам, че знаеш как се работи с него.
— Дори понятие нямам — сви рамене Сейган.
— На глупак ли ме правиш? — попита Бене и насочи показалец в гърдите му.
— А ти мен? — спокойно отвърна американецът.
Бене направи знак на хората си да се оттеглят. Беше ясно, че този човек няма да мръдне никъде без кожената си торбичка. Подаде му я обратно заедно с всичко останало. Трябваше да спечели доверието му.
— Не си пленник — отвърна той, усетил учудения му поглед. — Можеш да си тръгнеш още сега. Но ако решиш да останеш, аз ще ти помогна. Длъжник съм на Саймън, който се опита да ме убие. Ако мога да го нараня, като ти помагам, с удоволствие ще го направя.
— Откъде знаеше, че пристигам?
— От него. Беше наясно с маршрута ти.
Забеляза тревогата в очите на Сейган и побърза да добави:
— Нямам причини да те лъжа. Според него ти знаеш къде е скрито свещеното съкровище на евреите, но и аз имам някаква представа по въпроса.
— И каква точно е тя?
Том съобразяваше бързо. Налагаше се да взема светкавични решения, както го беше правил някога. Направо на терена, преценявайки сведенията от неочаквани източници. Думите им, поведението им, всичко. Обикновено улучваше, но имаше и провали. Като онзи в Израел преди осем години.
Не сега, рече си той. Концентрирай се.
Фолкън Ридж се намираше някъде на северозапад от Кингстън, високо в централните планини на острова. Фактически нямаше представа какво трябва да търси, след като се добере до там. А новината, че Саймън знае накъде се е насочил, беше силно обезпокоителна.
Как бе възможно?
Родителите му бяха мъртви, също като бившата му съпруга. Дъщеря му беше изчезнала. Остана му само онази непозната жена в лимузината.
Открийте съкровището, а после пак ще поговорим.
Той се нуждаеше от помощ. Съмняваше се, че ще го пуснат да си върви, въпреки уверенията на дружелюбния чернокож насреща му.
Трябваше да рискува.
— Известна ли ти е местността Фолкън Ридж? — попита той.
— Да — кимна Роу. — Намира се близо до имението ми.
Имение?! Ама разбира се. Какво друго?
— Трябва да стигнем до там.
70
Закария закопча колана си и погледна към Але и Роча, които сториха същото. Дългият полет над Атлантика беше към края си. Той беше прекъснат само веднъж, в Лисабон, за зареждане с гориво, а от там се насочиха директно към Кингстън. Часовникът му показваше 12:25 местно време, петък, 8-и март.
Още един ден беше отминал.
Але и Роча спаха почти през цялото време на полета. Самият той задрямва на няколко пъти, но мозъкът му продължаваше да работи на високи обороти и не му позволяваше да се отпусне. Вълнуваше се от мисълта, че израелци на отговорни постове в държавата очакват действията му. Най-после, след десетилетия на отстъпки и самодоволство, нещо можеше да бъде направено. Баща му и дядо му би трябвало да са горди, защото той беше на път да успее там, където те се бяха провалили. Но сега всичко зависеше от желанието за сътрудничество на Бене Роу.
Сейган вече би трябвало да се е приземил, а това означаваше, че Роу е с него и вероятно се опитва да разбере какво знае. Надяваше се поне временно да го спре, поставяйки на точното място поредното късче от пъзела. Беше готов да се обзаложи, че Роу ще ограничи до минимум участниците в операцията. Едва ли би позволил на някой от хората си да получи предимство. Беше обещал да ги посрещне, но без да спомене къде ще бъдат отведени.
А това повдигаше нови въпроси.
Але се изправи и тръгна към тоалетната. Пилотът току-що беше обявил, че скоро ще кацнат. Той изчака вратата да се затвори след нея, направи знак на Роча да се приближи и накратко му обясни какво се очаква от него. Роча кимна. Отговорът беше ясен. Да, разбира се.
— Откъде се познаваш със Саймън? — попита Том, настанил се на пътническото място в пикапа.
— Четох за теб в интернет. Известен репортер, изпаднал в беда.
Това не беше отговор на въпроса му.
— Не допускай грешката да вярваш на всичко, което пише в интернет — поклати глава той.
— Трябва да видиш какво пишат за мен — ухили се Бене. — Направо ще се шашнеш!
Движеха се по почти пуста магистрала. Ярката луна осветяваше гладката черна настилка.