Сейган включи фенерчето си и го насочи наляво, после надясно.
— Виж!
На петдесетина метра от тях водата правеше лек завой. Точно там се издигаше стръмна скала с широка пукнатина на повърхността — сигнал за евентуалното наличие на пещера.
— Това трябва да е — промърмори Бене. — Можем да стигнем и по брега.
Протяжен вой разкъса тишината на нощта.
Абенг. Изработен от говежди рог, с дупки отстрани, позволяващи произвеждането на различни тонове. Още като дете Бене се беше научил да свири на абенг. През XVII и XVIII век мароните бяха използвали този рог като средство за комуникация. Опитното ухо можеше да различи тоновете, благодарение на които се предаваха различни послания. Това бе едно от предимствата срещу нашествениците. Британците изпадали в ужас при звуците на абенга, които най-често означавали близка смърт. Но какво означаваха те сега, в тази нощ? Самият той никога не ги беше чувал на открито — разбира се, с изключение на маронските тържества.
— Какво е това? — попита Сейган.
Воят престана. После започна друг. Много по-далечен. Опасенията му се потвърдиха. Мароните бяха тук.
Том последва Бене Роу, който тръгна покрай брега. Напредваха бавно, тъй като гъстата растителност пречеше на придвижването. След доста време стигнаха до мястото, където вероятно се намираше входът на пещерата. Фенерчетата осветиха черния процеп в скалата и той зърна нещо странно.
Бент. Построен от груби камъни, споени с цимент. Издигаше се на около шейсет сантиметра от повърхността на реката и не позволяваше на водата да проникне вътре.
— Налага се да газим до там — промърмори Бене, измъкна пистолета от кобура и навлезе в бързото течение, което му стигна до средата на бедрата.
Том го последва. Студената вода го прониза, но после му стана добре. Това беше най-доброто средство срещу лепкавата пот, която покриваше тялото му. Дъното на реката беше покрито със загладени и доста хлъзгави камъни, които затрудняваха придвижването. На двата пъти се подхлъзна, но успя да се задържи на крака. Даваше си сметка, че ако падне, течението моментално ще го отнесе.
Роу се добра до бента, покатери се върху него и прибра пистолета в кобура си. Том го последва. И двамата насочиха фенерчетата си към вътрешността на пещерата. Част от водата прехвърляше бента и се стичаше в наклонен тунел с гладко дъно, широк около три метра.
— Някога тази река е пълнила пещерата — отбеляза той.
— Но някой е издигнал бент, за да я отклони.
До входа беше закрепена табела с надпис „Дупката на Дарби“, а под него се мъдреше недвусмислено предупреждение „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО!“ Отдолу с по-ситен шрифт бяха изписани причините за забраната: непознати водни потоци, неизследвани и немаркирани проходи, опасни ями и още куп непредвидими препятствия.
— Много успокоително — промърмори той.
Но Роу беше обърнал гръб на табелата и внимателно оглеждаше дърветата покрай брега на реката. Воят на абенгите беше престанал.
— Какво не ми казваш? — подхвърли Том.
— Да влезем вътре.
72
Закария провери картата. Следвайки съветите на Роу, бяха открили магистрала А-3 и бяха поели на север. Преминаха през няколко заспали градчета. Малко след последното от тях, на име Ноланд, пътят започна да се извива нагоре по склона на планината. Ярката луна ги осветяваше с някаква особена, сякаш божествена светлина и той неволно се запита дали това не е знак свише.
— След няколко километра ще стигнем до Махоу Хил, откъдето ще поемем на запад — подхвърли на Роча той.
На картата беше отбелязан и Фолкън Ридж, с надморска височина от 130 метра.
— Добре ли си там отзад? — обърна се към Але той.
— Добре съм.
Усети как леко му се завива свят от непрекъснатите остри завои. Никога не си беше падал по планинските пътища.
— Според мен ни делят само няколко часа от това, което търсим.
Целта му беше да я успокои и да приспи подозренията й. Насилието на летището беше неизбежно, но той предварително бе предупредил Роча да действа дискретно. И неговият човек бе изпълнил нареждането по безупречен начин.
Дали вече бяха открили тялото на Берлингер? Нищо не го свързваше с къщата на равина, където беше действал крайно внимателно и със сигурност не беше оставил отпечатъци. Докосна единствено топката на входната врата, но старателно я избърса със сакото си. Не срещна никой, не събуди ничии подозрения. Сега му оставаше единствено да довърши онова, което беше започнал. Нуждаеше се от усамотено място. Точно като онова, към което пътуваха.