Том нямаше как да последва Роу. Камъните от разрушения бент наподобяваха снаряди. По-малките изчезваха зад перваза, а по-големите заплашително се търкаляха към него. Защо онзи тип беше разрушил бента?
Водата продължаваше да нахлува в пещерата. Вече стигаше до коленете му, но каменните отломки видимо намаляваха. Реши да рискува и предпазливо пое напред, използвайки за опора грапавата стена. Лъчът на фенерчето му помагаше да вижда къде стъпва. Не след дълго стигна до ръба на терасата и насочи фенерчето надолу.
— Бене, там ли си? — извика той.
Закария чу как някой извика Бене Роу по име и гласът му успя да пробие грохота на буйната река. После успя да зърне отблясъците на електрическо фенерче, които излизаха от пещерата.
— Вътре са — прошепна той.
На лунната светлина ясно се видя как бентът на входа на пещерата рухна и водата свободно нахлу във вътрешността й.
— Можем да пресечем — обади се Роча.
Беше прав. На светлината на фенерчетата се виждаше, че нивото на реката достигаше най-много до кръста.
— Баща ти е долу — подхвърли на Але той.
— Вероятно именно там го е изпратил дядо.
Закария беше на същото мнение. Или поне се надяваше да е така.
Бене чу името си и вдигна глава.
— Тук съм — изкрещя той. — Водата носи ли още камъни?
— Според мен всички са вече долу — отвърна Сейган. — Добре ли си?
— Нямам нищо счупено.
След тези думи Бене напусна укритието си и се насочи надясно, към стената на пещерата. Беше преценил, че там е по-безопасно.
После забеляза нещо. На светлината на фенерчето се появиха вдлъбнатини в скалата, които приличаха на стъпала.
— Сейган! — изкрещя той. — Пътят надолу е ей там. Хайде, слизай. Трябва да продължим.
— Някой току-що се опита да ни убие.
— Знам, но не се получи. Затова трябва да продължим.
— Ами ако се върнат?
— Честно казано, надявам се. Така ще си спестя усилията да търся тези мръсници.
73
Закария скочи на бента и се наведе да огледа пораженията. Але и Роча го последваха. По негова заповед фенерчетата им бяха изключени още като навлязоха в реката. Не искаше да предупреждава Роу и Сейган, че вече са тук.
Водата продължаваше да нахлува в пещерата.
Роча се плъзна встрани и се наведе да вдигне някакъв предмет. Оказа се голям чук. Дали някой умишлено не беше разрушил бента? Роу? Сейган? Някой друг?
— Какво е това? — прошепна Але.
— Не знам. Но скоро ще разберем.
Том използва вдлъбнатините в скалата, за да се спусне на следващата тераса. Част от тях бяха естествени, а други — очевидно изсечени от човешка ръка. Бене го чакаше в средата на потока, който стигаше до кръста му.
— Изгубил си пистолета — отбеляза Том и махна с фенерчето към празния кобур.
— Няма значение — отвърна Роу. — И без това рядко го използвам. — Повдигна мокрия крачол на панталона си и под него проблесна нож в дълга кания. — Ето оръжието, което предпочитам.
Том реши да рискува и да надникне през ръба на скалната тераса, надявайки се да открие още стъпала. Започна да се придвижва напред с плавни движения на ръцете, сякаш бяха гребла. Краката му внимателно опипваха хлъзгавото дъно. Не след дълго стигна до ръба и насочи светлината на фенерчето надолу. Към следващото ниво, разположено на два-три метра под него, действително водеха още стъпала.
— Предполагам, че приятелят ти едва ли знае какво има на дъното на тази пещера — подхвърли той.
— Не, разбира се. Но ти не мислеше, че ще ни бъде лесно, нали?
Вниманието на Закария беше привлечено от светлото сияние, което се появи отвъд ръба на каменната тераса. Не чуваше нищо освен грохота на падащата вода. В мрака отпред играеха и други светлини. Приклекна и запълзя към ръба, използвайки за опора по-едрите камъни, Але и Роча го последваха.
Но долното ниво стояха двама мъже.
Бене Роу и Том Сейган. Правеха същото, което самият той беше направил току-що: проверяваха какво има под тях.
Той кимна и в ръцете на Роча се появи пистолет.
— Хей, какво правиш? — прошепна Але.
Той не й обърна внимание. Роча стъпи във водата и предпазливо смени позицията си. Нямаше да получат втори шанс. Стана му приятно, че и Роча отчита този факт. Помощникът му вдигна оръжието. Разстоянието беше двайсетина метра, но включените фенерчета на Роу и Сейган ги превръщаха в лесни мишени. Две натискания на спусъка и…
— Не! — изкрещя Але. — Спри!