Том обаче не се впечатли от тази тирада.
— Вие отлично знаете, че сефарадските евреи са поверили съкровището на Храма в ръцете на един-единствен човек и това е левитът — отбеляза той. — А не държавата Израел.
— Тези светини принадлежат на всички евреи — възрази тя. — А ние ще се погрижим да им ги върнем, при това без войната, планирана от Саймън. Вече казах, че не се нуждаем от насилие, за да изградим чувство за сигурност у нашите граждани. Има по-добри начини и на насилието трябва да се сложи край.
С това Том беше съгласен. Той се обърна към Стефани Нел.
— Предполагам, че тази дама е тук, за да потвърди подкрепата на САЩ към мен, но само ако споделя всичко, което знам.
— Нещо такова. Вие сте били жестоко манипулиран, господин Сейган. Наистина ужасно. Съсипаха кариерата ви. Но сега нещата могат да бъдат поправени.
— Ами ако аз вече не искам да бъдат поправени?
Въпросът видимо изненада неканените гостенки.
— Вие сте изгубили всичко — каза посланичката.
— Точно там е работата — кимна той. — Изгубих всичко и нищо вече не може да се върне. Родителите ми ги няма, за да се зарадват на реабилитацията ми. Бившата ми съпруга също не е между нас. А хората, които се наричаха мои приятели? В момента изобщо не ми пука за тях. Затова казвам, че всичко е свършено.
Том беше шокиран от собствените си думи, но бе стигнал до това заключение още в пещерата, когато се бе изправил пред съкровището. Миналото е минало и нищо не може да го промени. Само бъдещето има значение.
— Странно отношение на човек, който е пострадал толкова много — отбеляза Нел. — Но сега вече имате всички шансове да си върнете отнетата награда „Пулицър“ и изгубената репутация. Повече няма да се налага да пишете романи под чуждо име.
— Не е чак толкова лошо — сви рамене той. — Парите са добри, работи се спокойно, без напрежение.
— И тъй, какво ще правите? — попита посланичката.
След като двамата с Але бяха излезли от пещерата, на входа ги бе чакал онзи марон, Франк Кларк. Малко по-нататък Бене Роу и двама от хората му бяха прекосили реката и бяха повели Саймън нагоре към пътя.
— Какво ще стане с това място сега? — обърна се към Кларк той.
— Ще възстановим бента и ще продължим да го охраняваме, както го правехме досега. Ти си левитът и мястото остава завинаги твое. Когато прехвърлиш своя дълг на следващия левит, ние ще му отдадем същото уважение. Как смяташ да постъпиш?
Тогава не бе отговорил на Кларк, защото нямаше отговор. Също както и сега, в този момент.
— Ще се свържа с вас веднага след като реша — отговори простичко той.
— Бъдете сигурен, че ако не заработите с нас, никой няма да научи истината за вас — увери го посланичката.
Думите й го разгневиха, но веднага след това той си даде сметка, че и гневът е част от миналото.
— Там е цялата работа — въздъхна Том Сейган. — Истината е важна само за един-единствен човек. — Той замълча за момент, после поклати глава. — А вие току-що я споделихте с нея…
Але излезе от кухнята, където Том й беше казал да се затвори в момента, в който бе видял кой стои пред вратата. Нямаше представа докъде ще стигне разговорът им, но се надяваше на добър край.
— Баща ми не е излъгал, така ли? — попита тя.
Двете жени не отговориха. Но мълчанието им беше достатъчно красноречиво. Миг по-късно се обърнаха към входната врата, очевидно разбрали, че разговорът е приключил.
— Бъдете добър с нас, господин Сейган — спря се на прага посланичката. — Представете си какво означават тези съкровища.
Молбата й го остави равнодушен.
— А вие си представете какво щеше да се случи заради тях — отвърна с равен глас той.
Том и Але слязоха от колата и се насочиха към гробището в подножието на Маунт Дора. Бяха напуснали Орландо минути след като двете жени си бяха тръгнали. Наближаваше пет следобед и гробището беше пусто. Зимното слънце се мъчеше да стопли студения мартенски въздух. Закрачиха един до друг към гробовете на родителите му. За пръв път от много време насам той не се чувстваше като натрапник.
Не след дълго стигнаха при гробовете.
— Свършила си добра работа с неговата плоча — похвали я той.
— Съжалявам — прошепна Але.
Той се обърна да я погледне.
— Съжалявам за всичко, което ти причиних — задавено добави тя.
Думите й го разтърсиха.
— Каква глупачка съм била! Мислех те за съвършен егоист, на когото изобщо не му пука за мен и за мама. Мислех те за лъжец и измамник, приписвах ти всички лоши качества на света. Боже, колко съм била глупава!