После насреща се появи нещо. Кола, спряла на мястото, на което черният път свършваше до поляна, потънала в непрогледен мрак.
Иззад колата се появи фигурата на мъж. Потрепващата светлина на фаровете докосна лицето му и Але изтръпна от ужас.
Брайън.
20
Том рязко се събуди. Часовникът до леглото показваше 6:30. Дишаше ускорено, челото му беше мокро от пот. Опита се да си спомни какво беше сънувал, но не успя. Имаше някаква връзка с Робин Стъбс. Нищо чудно, защото, преди да заспи, беше мислил за нея. Преди няколко месеца бе похарчил 125 долара за специално търсене в интернет, благодарение на което бе открил, че тя все още работи в Охайо за същия вестник, който я беше наел преди осем години. По принцип това беше истинско чудо, но той си спомни, че някои хора се бяха обявили в нейна защита. По нищо не личеше, че репортажът му от Близкия изток е фалшив. Никой редактор на света не би могъл да го идентифицира като такъв. Освен това във вестниците вярваха на своите репортери.
— Как започна всичко това? — беше я попитал той. — С какво привлече вниманието ти този мой материал?
— Получих анонимен сигнал, в който се твърдеше, че историята е измислена. Освен това показваше къде точно да гледам.
— И ти му повярва?
— Не, Том, не му повярвах! — гневно отвърна тя. — Но като твой редактор бях длъжна да проверя.
— Това е още едно доказателство, че са ми скроили номер. Анонимен сигнал? Стига, Робин! Ако някой е посадил такова цвете, ти не си била длъжна да го поливаш!
— Знам само, че сигналът излезе верен и категорично доказа, че си написал фалшив репортаж. Няколко пъти те попитах дали можеш да докажеш противното, но ти не го направи, Том!
В очите й имаше загриженост.
— Отдавна съм тук и винаги съм работил като вол — промълви той. — Не съм направил подобно нещо.
— За съжаление фактите сочат обратното.
Това беше последният им разговор. Тя излезе от кабинета му, а час по-късно го уволниха. Месец по-късно Робин напусна. Без да научи истината.
Бене не можеше да повярва на ушите си.
— Какво точно пише в този документ, Трей? — попита той. — Хайде, кажи ми!
Слънцето се скри зад далечните върхове. Откъм океана подухваше солен бриз. Чувстваше се освежен от планинската експедиция, а денят обещаваше да се превърне в истински празник.
— Откраднал си го от държавния архив, нали? — подхвърли Холибъртън.
— Не съм аз. Друг го открадна.
— Това е проблем, Бене. От там изчезнаха твърде много документи.
— Можем да го върнем обратно, когато изясним какво точно пише в него.
— Ти не си единственият, който прочиства архивите. В резултат не е останало почти нищо от времето на испанското управление. Наистина съм изненадан, че тези са се запазили.
Вниманието му отново беше привлечено от разгорещената битка на игрището за ръгби. Играчите се бяха скупчили за спорна топка. Спомни си как се беше чувствал като един от тях — притиснат плътно до съотборниците си, напрегнал докрай всички мускули по тялото си, за да удържи натиска на противника. По време на спорна топка се беше случвало да чуе пропукването на кости. Но въпреки това удоволствието беше неповторимо. Обичаше тази игра. Напрежението, темпото, всевъзможните рискове.
Също като в реалния живот.
— Трябва да узная съдържанието на тези документи, Трей.
Том се стресна от внезапната поява на мъжа.
Беше събота следобед, а той, както обикновено напоследък, ровеше в историческите книги в „Барнс енд Ноубъл“. Винаги избираше различни книжарници в центъра на Орландо. Това беше едно от основните му занимания като безработен. Гадно е да те уволнят. Особено пред очите на целия свят.
Мъжът беше на средна възраст, с късо подстригана коса. Беше облечен с кадифен панталон и леко сако. В което нямаше нищо необичайно, тъй като декември в Централна Флорида е доста хладен. Това, което пробуди безпокойството му, беше погледът на този човек.
Гледаше го така, сякаш го познаваше.
— Дойдох да поговорим — каза мъжът.
— Вероятно ме бъркате с някого — отвърна Том.
— Не. Вие сте Том Сейган.
Цяла година не беше чувал някой да произнася името му. Беше убеден, че всички го познават, но на практика се оказа обратното. Никой не му обръщаше внимание. Преди година лицето му не слизаше от телевизионните екрани, но оттогава насам се бяха променили много неща. А и обществената памет е къса.