Саймън беше впечатлен. Каква маневра, по дяволите!
Роча спря колата и включи на заден.
— Хайде, направи го! — заповяда Саймън.
Помощникът му върна още малко назад, за да спечели пространство, после натисна газта. Колата прелетя над канавката и тежко се стовари от другата й страна. Няколко завъртания на кормилото наляво-надясно и масивният автомобил бе овладян. Поеха по същата алея, която беше използвал Сейган. След него се вдигаше огромен облак прах.
Налагаше се да намалят скоростта. Но по-важно беше, че се движеха.
Бене чакаше обясненията на Франк Кларк.
Ключът за желязната врата?!
Беше наясно с манията за секретност на мароните. Тяхната общност живееше затворено в продължение на векове. Отлични бойци с висок морал, тези хора съществуваха единствено благодарение на спомените за славното минало, които се препредаваха устно от поколение на поколение.
Желязна врата? Не. Легендите не го интересуваха. Искаше възмездие. И желанието на полковника би трябвало да е същото.
— Трябва да ми помогнеш, Франк. Опитвам се да открия тази мина. Тя е тук, скрита в планината. Знаеш, че е така. Не е легенда. Богатството в нея принадлежи на мароните, Франк. То е наше.
Говореше на чист английски, внушавайки желанието си да реши един стар проблем по абсолютно модерен начин.
— Не съм сигурен в това, Бене.
— Испанците са откраднали богатството на таиносите. Ние сме най-преките им наследници. Представи си какво можем да направим, ако легендата се окаже истина.
Приятелят му замълча.
— Защо е толкова важен този символ, който изрисува преди малко? — попита след известно време Франк и му направи знак да влязат в музея.
Вътрешността на постройката не се различаваше кой знае колко от колибата, която обитаваше Фелипе. Беше изградена в типично маронски стил с тази разлика, че машинно нарязаните греди бяха заменени с ръчно обработени стволове. Подът представляваше смес от пресована глина и пепел, твърда като бетон. Бене беше използвал същата смес в имението си, най-вече в обора за добитък, работилниците и помещенията за преработка на кафе. Покрай външните стени бяха подредени различни артефакти, изкопани от близките планини. Пред всеки от тях имаше обяснителна табела. Нищо изключително, предметите бяха прости и практични, съвсем като хората, които ги бяха използвали някога.
Минаха покрай дървени маси, върху които бяха подредени различни съдове и прибори. Имаше редица дълги копия юнги с ръждясали, но все още наточени остриета. Издължен абенг заемаше централно място. Още като дете Бене се беше научил да свири с този рог — някогашната маронска версия на интернет, чието специфично звучене предаваше надалеч най-различни послания. Наоколо имаше различни тъпани, примки за лов на птици, казани с различна големина и дори една шатра, в която шаманите на племето лекували болните.
— От доста време не съм се отбивал тук — промърмори той. — Събрал си нови експонати.
— Трябва да идваш по-често — обърна се да го погледне Франк. — Нали сам казваш, че си марон?
Това наистина беше така. Дори единият от родителите да е марон, такива са и децата му.
— Едва ли държиш да ти се мотая наоколо — промърмори Бене.
— Не е така, приятелю. Тук никой не се интересува дали правиш пари от комар или курви. Няма от какво да се срамуваш. Всички знаем откъде сме дошли и кои сме.
Спряха пред дървения подиум в дъното на помещението. Върху него бяха разположени три големи тъпана. Той добре знаеше, че инструментите са сред най-привлекателните неща в музея. Местните музиканти бяха най-добрите на острова и привличаха много публика на честите празненства — както марони, така и туристи. Самият той притежаваше подобен тъпан, издялан от цяло парче специално дърво, виреещо само в тукашните планини. Франк се наведе и измъкна изпод подиума един дървен сандък без капак. В него имаше трийсетсантиметров продълговат камък, върху който беше издълбан символът, който Бене беше нарисувал навън.
— Знаел си? — попита той и погледна втренчено приятеля си.
— Две наклонени черти, които се пресичат. Едната е извита в края. Открити са на няколко свети места.
Той се приведе и започна да оглежда камъка. Размерите и формата на резките бяха почти идентични с онези, които бяха открили на изоставеното еврейско гробище.
— Искаш ли да видиш още един? — попита Франк. — Но той се намира в планината.
— Нали чакаше посетители?