Първоначалният план отпадаше. Сега се нуждаеше от време насаме с Але. Долетя нов изстрел, доста по-силен от предишните. После се разнесоха нови гърмежи.
Единият проблем със сигурност беше отстранен. Оставаха още два.
Але видя как тялото на Брайън Джеймисън бавно застива, улучено от три куршума. Баща й беше зает да търси пистолета му, който секунди по-рано беше изтропал на пода. Тя се възползва от момента, скочи и хукна към завоя на тунела. Нямаше представа къде отива, но посоката беше тази, която беше посочил баща й.
Думите на Брайън продължаваха да отекват в тавата й:
Аз съм агент на американското разузнаване.
Какво ставаше, по дяволите?
Зад гърба й прозвуча нов изстрел, доста по-силен от предишните. Тя забави темпото, но продължи да тича напред, въртейки глава във всички посоки. Почти веднага зърна стълбището в дъното на добре осветения коридор на двайсетина метра пред себе си.
За пореден път погледна зад гърба си. Разнесоха се нови пропуквания. В същия миг някой я сграбчи за раменете и рязко я завъртя. Тя се стресна и понечи да извика, но нечия ръка запуши устата й. Очите й се спряха върху лицето на Закария Саймън.
Том се оказа притиснат към решетката на една от нишите в костницата. Залепен за нея, той стискаше железните пръчки с две ръце, търсейки максимално прикритие. Изтекоха няколко безкрайно дълги секунди, преди да осъзнае, че вратата към костницата всъщност не е заключена. Побутна я и се претърколи вътре. Тялото му опря в купчина почернели кости, но той не им обърна внимание. Очите му напрегнато шареха по коридора в опит да открие стрелеца.
После изведнъж осъзна къде се намира. Костницата се състоеше от многобройни аркообразни ниши, подредени от двете страни на дълъг коридор. Всяка от тях беше осветена. Мястото предлагаше изобилие от укрития срещу куршумите.
Том пое напред, приведен ниско към земята. Проехтя нов изстрел. Куршумът натроши купчината кости на трийсетина сантиметра от главата му и той се просна по очи.
Успокой се, дишай дълбоко. Опитай се да мислиш.
Продължаваше да държи в ръка пистолета. Преди малко беше стрелял, за пръв път в живота си. Целта беше да покаже на преследвачите си, че също е въоръжен. Странно, че беше стрелял именно тук, в царството на смъртта. А не вчера, когато беше решил да сложи край на живота си. Запълзя по неравния под, на сантиметри от купчините кости. В ноздрите го удари тежка воня на мухъл и влага, подобна на онази, която излъчваше отвореният ковчег на Абирам. Но той продължи напред.
После долови някакво движение зад гърба си.
Претърколи се и погледна назад, към лабиринта от арки. Мярна неясна сянка, която се приближаваше към него.
Закария усещаше как Але трепери в ръцете му. Отмести дланта си от устата й и загрижено попита:
— Добре ли си?
— Да — кимна тя. — Простреляха Брайън. Някой му видя сметката.
— Слушай внимателно, Але. Имам нужда от помощта ти. Роча ще се погрижи за баща ти, нищо лошо няма да му се случи. Но ти трябва да тръгнеш с него и да разбереш какво крие.
— Той ти каза всичко.
— Не, крие нещо — поклати глава Закария. — Няма причини да бъде искрен с мен, защото знае, че не мога да проверя каквото и да било.
— Защо ще те лъже?
— Може би изпитва чувство на дълг към баща си. Аз трябва да разбера дали е бил откровен с мен.
— Брайън е правителствен агент.
Сърцето му прескочи един такт. Правилно ли беше чул?
— Каза, че работи за американското разузнаване — добави тя.
Как бе възможно това? Той успя да скрие изненадата си и реши да се възползва от чутото.
— Точно това исках да ти кажа. Американците са готови на всичко, за да ме спрат.
— Защо?
— Ще ти обясня по-късно. Сега искам да разбереш какво знае баща ти. Залогът е висок за всички ни.
— Защо ме предаде?
— Защото исках да тръгнеш с него. Това беше единственият начин да съм сигурен, че няма да ме последваш.
Лъжа, разбира се. Но добра лъжа.
Гледаше я в очите, търсейки доказателства, че все още му вярва.
— Добре — кимна тя. — Ще се опитам да разбера какво знае.
— Браво на теб — въздъхна с облекчение той. — Бъди сигурна, че няма да позволя да ти се случи нещо лошо. Появата ми тук е свързана с огромни рискове. Брайън е опасен, но бях длъжен да се уверя, че ти си добре. — Извади джиесема си и го тикна в ръцете й. — Вземи това. Домашният ми номер е в паметта му. Звънни в момента, в който научиш нещо.
— Ти ли уби Брайън? — пожела да узнае тя.