— Никой не знае, Бене. Някои изследователи са на мнение, че самият Колумб е бил евреин и истинската цел на плаването му е била да открие благословена земя за нова родина на евреите.
Същото беше казал и Саймън.
— Възможно ли е?
— Казва ли ти някой? — сви рамене Трей. — Знаем толкова малко за Колумб, че всичко изглежда възможно. Доказан факт е, че по време на първото си плаване не е взел на корабите си нито един свещеник — нещо, което само по себе си звучи доста странно. Още в онези години Колумб е бил загадката, която е и днес. Кой би допуснал, че е открил някаква тайна златна мина на таиносите? Но може би и това ще се окаже истина.
Асфалтираният път ги отведе в малко градче със сгради в колониален стил. Всичко наоколо изглеждаше пригодено и рециклирано след многократна употреба. Имаше три магазина за хранителни стоки и домашни потреби, които обслужваха местните фермери. Цивилизацията се изчерпваше още с ковачница и магазин за тютюневи изделия, помещаващ се в някаква полуразрушена църква.
Бене спря джипа на застлан с грапави плочи площад, заобиколен от постройки в колониален стил. Горещият въздух миришеше на презрели плодове и отрудени хора. Полъхваше лек ветрец, колкото да размесва различните миризми. Обектът на пътуването им се намираше на няколко крачки от площада. На малка табела с надпис „Museo de ambiente historico Cubano“ беше отбелязано и работното време — до 16:00 ч. Той се беше подготвил за тази визита. Под тънкото му яке имаше тежък полуавтоматичен пистолет. Въпреки цялата си простота и невинност Куба си оставаше враждебно място и той предпочиташе да бъде предпазлив. Наоколо почти не се виждаха хора. Някакво куче се приближи да ги подуши. От насрещното кафене долиташе тиха музика — типичният кубински джаз.
— Ти спомена, че това място е частна собственост — обърна се към Трей той. — На кого е?
— На кубинските евреи.
Информацията пробуди любопитството му.
— Аз също бях изненадан — поясни Трей. — След Колумб тук дошли десетки хиляди евреи. Но през седемнайсети век се преместили в Бразилия, за да се спасят от Инквизицията. Част от тях се върнали след хиляда осемстотин деветдесет и осма година, когато островът получава независимост от Испания. Днес са останали не повече от хиляда и петстотин души. Странното е, че Кастро изобщо не ги закача. През последното десетилетие стават известни с усилията си за съхраняване на кубинската история. Част от тях са далечни потомци на първите конверсос, дошли тук заедно с Де Торес. Трябва да им се признае, че наистина отделят значителни средства и време за събирането и съхраняването на документи и артефакти от онова време. Слава богу, че имат щедър благодетел. Какъвто си ти за мароните.
— Не знаех, че в Куба има богати хора — промълви Бене, докато слизаше от колата. Усети жажда, пиеше му се нещо студено. — Тези, с които контактувам, твърдят, че са крайно бедни.
— Тук става въпрос за чуждестранна фондация, която се издържа и финансира от богат австриец на име Закария Саймън — поясни Трей.
41
Проснат на пода, Том наблюдаваше приближаването на сянката. Беше решил да изчака и да стреля в последния момент. Дулото на пистолета му сочеше към решетките на една ниша, намираща се на седем-осем метра от него. Десният му лакът закачи купчината кости наблизо и той инстинктивно се дръпна. Това му позволи да зърне нещо на стената вляво, на около метър и двайсет от равнището на пода и зад решетките.
Електрически ключ. От него излизаше дебел изолиран кабел, закрепен върху каменната стена с помощта на здрави стоманени скоби. Леко извръщане на главата му беше достатъчно, за да проследи многобройните му разклонения, стигащи чак до дъното на коридора. Не беше трудно да разбере, че от тук се командва цялото осветление в костницата.
Без да се поколебае дори за миг, Том скочи на крака, пъхна дясната си ръка между решетките и щракна ключа. Осветлението на нишите зад гърба му изгасна. Откъм централния коридор все пак проникваше някаква светлина, но тя беше слаба и му позволяваше да направи опит за бягство. Ниско приведен към пода, той се запъти към дъното на коридора. Надяваше се, че там ще намери още една метална врата, през която да се измъкне навън.
Два нови изстрела го накараха да трепне, но куршумите се забиха в костите на няколко метра зад гърба му.
Противникът стреляше наслуки, но той вече беше успял да се отдалечи от обхвата на оръжието му.
Не след дълго стигна до дъното. Металната врата под арката послушно се отвори. Той предпазливо промуши глава през процепа и внимателно се огледа. Главният коридор беше пуст. Дали преследвачът му не беше влязъл в костницата, също като него? Не изпитваше никакво желание да разбере дали е така, изскочи навън и хукна по коридора към мястото, обозначено от Ина. Спря в основата на стълбите и погледна назад. Никой не го преследваше.