— Защо ми казвате това? — пожела да узнае той.
— Защото допуснахте грешка. Убитият от вас човек беше агент на американското разузнаване. Те също ви наблюдават.
— А защо?
— Бъдете предпазлив, Закария — засмя се посланичката. — Внимавайте за всяка своя дума. Не забравяйте, че ако бях ваш враг, досега със сигурност щяхте да бъдете арестувани. Но вместо това изпратих хора да разчистят бъркотията след вас. Трупът, който изхвърлихте в онзи контейнер, вече го няма. Просто изчезна. Аз също не харесвам американците, особено когато се бъркат в нашите работи. Никак не обичам да играя ролята на тяхна маша.
Той също.
— Неофициално Джеймисън работеше и с част от нашите хора. Аз имам много приятели, които не харесват американците. Проверете, ако желаете. Ще разберете, че тялото е изчезнало, а в пресата не се споменава нито дума за смъртта му. Самите американци ще разберат най-малко след няколко седмици. Приемете това като израз на добра воля от моя страна.
В главата му се блъскаха объркани мисли. Не обичаше да изпада в подобно състояние и правеше всичко възможно да го избегне. Но успя да се овладее. Просто мълчеше и слушаше.
— Скоро се прибирам у дома, за да участвам в изборите за Кнесет — добави тя. — А оттам ще се кандидатирам за премиер. Подкрепата за мен се увеличава с всеки изминал ден. Надявам се, че след като приключите с тази мисия, тя ще бъде съкрушителна.
— Откъде знаете, че имам мисия?
Очите й леко се присвиха.
— Джеймисън е успял да научи много неща от Але Бекет. Добре знаете, че е разполагал с цял ден, за да я разпита. Изпратил е информацията до своите господари, преди да го убиете.
— Значи поддържате контакти с американците?
— Да, при това отлични — кимна тя. — От сведенията на Джеймисън и моите собствени подозрения не ми беше трудно да отгатна останалото. Признавам, че бих искала преди вас да се досетя за всичко.
— Ами американците? Ще ми създават ли проблеми?
— Бих казала, че те вече не са заплаха — сви рамене посланичката. — А аз ще взема мерки нещата да си останат така.
В думите й се долови някаква мрачна нотка.
— Искам само едно от вас, Закария. Да поема нещата в свои ръце веднага след като приключите своята мисия. Тя напълно отговаря на целите, които съм си поставила. По този начин всеки от нас ще получи онова, което желае.
— А какво е то?
— Силен, непоколебим и решителен Израел. Край на проблемите с арабите, при това без никакви отстъпки от наша страна. И най-вече пълна независимост по въпросите, от които зависи нашето съществуване.
Подозренията му останаха въпреки силата на тези декларации. Но той нямаше как да провери тяхната достоверност — разбира се, ако се изключеше едно надничане в онзи контейнер за смет.
— Вие сте напълно прав — продължи тя. — Искрата за пробуждането на Израел не може да дойде от официалните процедури. Просто няма как да стане. Тя трябва да се появи спонтанно, без участие на политиците. Почувствана със сърцето, предизвикваща силна емоционална реакция. Разбрах, че сте на прав път, в момента, в който разгадах плановете ви.
— А ако успея, вие ще се заемете да довършите останалото, така ли?
Тя очевидно усети уловката, която се криеше в този въпрос.
— О, да, Закария. Евреите ще си спомнят за месец Ав.
Тази жена знаеше.
— Фактът, че нашият Втори храм е бил разрушен на деветия ден от месец Ав през седемдесета година, не може да бъде случаен — добави тя. — На същия ден шест века по-рано вавилонската армия разрушава и Първия храм. Винаги съм била на мнение, че това представлява исторически знак.
— А имате ли съюзници, които мислят като вас? — любопитно подхвърли Закария.
Това беше важен въпрос.
— Не, Закария. Сама съм. Дали имам влиятелни приятели? Да, при това много. Но те не подозират нищо. Просто ще ги използвам. Това, за което говорим, е известно само на вас и на мен.