— Ще изпълните ли всичко, от което се нуждаем?
Тя моментално разбра смисъла на въпроса.
— Бъдете спокоен, Закария. Евреите ще получат Третия си храм. Обещавам ви.
43
Бене и Трей влязоха в музея. Двуетажната къща, някога със сигурност частен дом, бе с дървена ламперия, мраморни плочи на пода и изрисувани стени. Орнаментите и решетките на прозорците бяха в мавритански стил, също като красивия, пълен със зеленина двор. Помещенията на приземния етаж бяха запълнени с остъклени витрини, в които бяха изложени вкаменелости, фотографии, книги и различни реликви. Обяснителните текстове под тях бяха само на испански, но Бене нямаше проблем с разчитането им. Край една от витрините стоеше петдесетгодишен мъж със сбръчкано лице. Трей му се представи като учен от Западноиндийския университет, който се интересува от документите, свързани с началото на испанската колонизация. Уредникът на музея стисна ръцете им и обясни, че въпросните документи са частна собственост и за изследването им е нужно специално разрешение.
— От кого? — попита Бене.
Беше доста изнервен от твърдението на Трей, че Закария Саймън поддържа тесни връзки с това затънтено място. Тук не беше Ямайка. Тук той не беше Бене Роу, а само един безпомощен чужденец. Вярно, че носеше оръжие и беше готов да си пробие път с него обратно до самолета, но това не означаваше нищо. На подобни места единствено дипломацията можеше да донесе успех. Която в Куба означаваше подкуп. Той го знаеше и си носеше достатъчно пари в брой.
— Кажете ми приятелю, тук приемат ли се американски долари?
— О, да, сеньор — кимна уредникът. — Приемат се навсякъде.
Което също му беше известно. Кубинските власти нямаха нищо против американската валута. Бене извади портфейла си и отброи пет банкноти от по сто долара.
— Възможно ли е да получим въпросното разрешение веднага? — попита той и положи банкнотите на близкия плот.
— О, да, сеньор. Само трябва да проведа един телефонен разговор с Хавана.
Том не отделяше втренчен поглед от лицето на дъщеря си. Беше ясно, че тя го ненавижда, но в момента имаше нужда от отговори.
— Сменила си вярата си, нали?
— Откъде знаеш?
— От Абирам.
— От бележката, която ти е оставил ли?
Той кимна. Тя изглеждаше изненадана.
— Това, което ти причиних, е свързано с моята религия.
— Тоест да бъдеш еврейка означава да живееш в лъжа? — Том замълча за момент, после поклати глава. — Майка ти никога не би одобрила смяната на вярата.
— Майка ми ме обичаше.
— Но въпреки това си я излъгала. Сменила си вярата още преди да умре, но не си й казала.
Дъщеря му очевидно се изненада и от тези думи.
— Откъде знаеш?
— Какво лицемерие — въздъхна той, пренебрегвайки въпроса. — Обвиняваш мен, че съм бил лош баща и съпруг, но самата ти си най-обикновена лъжкиня.
Бяха сами в дневната. Децата на Ина се бяха прибрали по стаите си. Би трябвало да водят този разговор някъде навън, но той се чувстваше по-сигурен в безличния жилищен блок с безброй апартаменти.
— Коя е жената в кухнята? — попита Але.
— Приятелка.
— Очевидно имаш много приятелки.
— Това обида ли е?
— Както предпочиташ. Още помня измъченото лице на мама. Виждала съм я как плаче, как й се къса сърцето. Вече не бях дете.
Той отдавна беше разбрал, че няма смисъл да отрича подобни обвинения.
— Да, не бях добър човек. Вършил съм лоши неща, но винаги съм обичал майка ти. Обичам я и до днес.
— Шегуваш се!
В репликата й имаше много горчивина, в очите й проблесна болка. Той знаеше, че вината за нея е изцяло негова, защото не беше последвал съвета на Мишел да нормализира отношенията си с Але. Вместо това бе потънал в самосъжаление, а единствената му дъщеря го бе намразила.
— Ще ми кажеш ли какво откри в гроба на дядо? — подхвърли тя.
Вместо отговор той й подаде още едно копие от бележката на Абирам, което предвидливо си беше извадил. Тя я изчете и вдигна глава. Имаше много въпроси.
— Разказал ти е всичко за мен.
— Така е — кимна той. — Дори старият Абирам е имал своите угризения.
— Това ли предаде на Закария?
Начинът, по който изрече малкото име на Саймън, беше още едно доказателство, че не бива да й се доверява.
— Същото.
Беше преписал оригинала още в Джаксънвил и бе използвал компютъра в библиотеката, за да си направи няколко разпечатки. И бе извадил от текста всичко, което предпочиташе да запази за себе си — мястото за спане на голема, името на равина, кодираните инструкции и всички останали указания. Не беше сигурен какво може да му се случи в Австрия, но беше готов на всичко.