— Тук няма нищо съществено — отбеляза Але.
— И аз мисля така. Затова се питам дали всичко това си струва…
Але не беше сигурна дали баща й казва истината. Дядо й положително беше оставил послание относно съкровището на Храма, което най-вече засягаше и тайната, пазена от него цял живот в качеството му на левит. Дали я бе разкрил най-после? Нима Закария беше прав? Дали баща й бе променил съдържанието на посланието?
— Не се ли тревожиш от факта, че в катакомбите беше убит човек? — попита Том.
— Той ме отвлече и заплаши да ме убие!
— Но каза, че е американски агент.
— На мен ми обясниха, че работи за човек на име Бене Роу.
— Кой ти го каза?
Тя предпочете да не отговаря.
— Отново Закария, нали? — поклати глава баща й. — Защо според теб онзи Брайън те пусна в катедралата, за да разговаряш със Закария? Ако е искал да ти причини зло, щеше да го направи сам.
— Не го ли чу? Закария е сключил сделка за моето освобождаване.
— Наистина ли не обръщаш внимание на онова, което става около теб?
Снизходителността, с който беше зададен този въпрос, я накара да кипне, но нямаше какво да отговори.
— Аз имам съвсем други впечатления от този човек — добави баща й. — Брайън нямаше намерение да ни причини зло, а искаше да ни помогне.
Ина се появи и съобщи, че е приготвила нещо за хапване. Баща й изглеждаше доволен, но на Але не й беше до ядене. Тя продължаваше да стиска бележката.
— Какво ще правиш сега? — обърна се към баща си тя.
— Ще се върна там, откъдето дойдох.
— Нима не изпитваш любопитство към написаното тук?
— Дойдох, защото мислех, че си в опасност. Но спасението на религията ще оставя в твои ръце.
— Ти наистина си пълен боклук!
— А ти си една нахална малка кучка! — намеси се Ина.
Але се стегна.
— Баща ти дойде да ти помогне и направи невъзможното да те спаси, рискувайки живота си. Нима това е всичко, което имаш да му кажеш?
— Не е твоя работа!
— Стана моя работа в момента, в който дойдох да те измъкна от проклетата катедрала!
— Не знам защо го направи и изобщо не ме интересува. Не съм молила за помощта ти за разлика от него!
По-възрастната жена мрачно поклати глава.
— Дано децата ми никога не ме мразят така, както ти мразиш баща си — прошепна тя.
Але бе убедена, че Брайън се беше опитал да я разколебае, защитавайки баща й. Вероятно с единствената цел да я накара да се почувства зле. С много съмнителни мотиви. Сега още един непознат човек се обяви в подкрепа на Том Сейган и това вече й дойде много.
Очевидно Закария ще трябва да потърси друг начин.
— Тръгвам си! — обяви тя.
Том беше благодарен за подкрепата на Ина. Самият той трябваше да изрече тези думи, но не му стигна кураж. Дълго време беше приемал обидите на Але с мисълта, че това е наказанието за небрежното му отношение към нея. Беше много странно, че целият свят го мразеше за нещо, което не беше извършил, но никой не знаеше за истинската грешка, която беше допуснал. Една изцяло негова грешка. Също като наказанието му.
Дойде да спасява Але, защото се чувстваше длъжен да го направи. Но сега вече знаеше, че всичко е било измама. Подъл капан, в който беше взела участие собствената му дъщеря. Която на всичкото отгоре не изпитваше никакви угризения за стореното.
Очите му останаха заковани във вратата, през която беше излязла Але.
— Съжалявам — прошепна Ина.
— Не, грешката е моя — поклати глава той.
— Между вас са се натрупали много неща.
— Повече, отколкото си представяш.
— Тя ще се върне при Закария Саймън.
— Той я притежава напълно.
— Но отнесе бележката, която й даде.
— Беше предназначена за нея — кимна той.
Ина озадачено го погледна.
— Преписах посланието на баща си, преди да хвана самолета — поясни той. — Извадих от него всичко, което наистина има значение. Нямах представа какво ще се случи тук, но исках да имам някакъв избор. Всеки добър репортер трябва да има избор.
— Помня това правило — усмихна се тя. — Радвам се, че и ти не си го забравил.
— Все още не съм умрял — напомни й той.
И наистина го мислеше.
— Какво всъщност смяташ да правиш?
— Още не знам. Със сигурност не и онова, което казах на Але.
44
Закария изчака посланичката да напусне градините на двореца. Мракът се спусна някъде към осем вечерта. Слънцето залезе, въздухът стана по-хладен. Нещата бяха поели в неочаквана посока. Трябваше да изпрати Роча да провери онзи контейнер. Но вече беше убеден, че жената му беше казала истината.