— На група специалисти, които изпълняват подобни поръчки. Очевидно моят репортаж беше засегнал и двете страни в близкоизточния конфликт. В резултат ме прецакаха. Поотделно, без дори да се познават директно.
— Нямаше ли начин да докажеш какво всъщност се е случило?
— Вече ти казах, че бяха много добри — въздъхна той.
— През цялото време бях убедена, че има някакво обяснение — погледна го със симпатия тя. — Знаех, че Том Сейган не може да бъде лъжец.
Той изпита благодарност към нея.
— Никой ли не те защити, Томас?
В главата му изплува споменът за Робин Стъбс. Тя беше останала на негова страна, поне за известно време.
— Доказателствата бяха убедителни, а аз нямах никакви козове срещу тях освен баналното твърдение, че не съм го направил. Манипулацията беше перфектна. Без нито един недостатък, за който можех да се хвана. Повече от година след това нямах никаква идея чие дело е тя.
След това й разказа за онзи съботен предобед в книжарницата, когато за пръв път бе заговорил за своето унищожение.
— Съжалявам — отново промълви тя.
— Аз също.
— Дъщеря ти е сериозен проблем.
— Какво те кара да мислиш така? — горчиво се усмихна той.
— Тя няма никаква представа какво върши, но си въобразява, че знае всичко.
— И аз бях същият на двайсет и пет. Вече бях женен и си въобразявах, че няма как да сбъркам.
— Защо я остави да си тръгне?
— О, ще се върне.
Забеляза любопитството в очите на Ина, което бързо се превърна в разбиране.
— Мислиш, че е изпратена от Саймън ли?
— Няма друго разумно обяснение. В църквата разговаряха като стари приятели. Тя искаше да тръгне с него, но той я предаде.
Изричайки тези думи, той се запита дали и това не беше част от играта.
— Когато Але те откри в катакомбите, тя тичаше ли, или ходеше нормално?
— Ходеше. Защо питаш?
— Спокойна ли беше?
Той кимна.
— По вас стрелят. Тя бяга, но после изведнъж се връща най-спокойно при теб и решава да изчака мен — един напълно непознат човек?
Той виждаше, че жената срещу него е получила съвсем ясна представа за ситуацията.
— Какво мислиш да правиш? — попита го Ина.
Той посегна за още малко хляб.
— Нямам кой знае какъв избор. — Извади от джоба си лист хартия и й го подаде. — Това е пълният текст на посланието, което беше в ковчега.
Ина започна да чете.
— Проведох едно проучване в интернет. Обърни внимание на фразата „Сега големът пази нашата тайна на място, което евреите отдавна смятат за свещено“ и на името, което се споменава след нея: равин Берлингер. Връзката между тях може да бъде осъществена на едно-единствено място на света.
— Прага.
Той беше впечатлен.
— Познавам легендата за голема, която е доста известна тук — поясни Ина. — Но никога не съм чувала за равин на име Берлингер.
— Бил е начело на общността в продължение на десетилетия. Може би е познавал Абирам или Саки — това е бащата на майка ми Марк Идън Крос. Освен това Берлингер все още е жив.
— Звучи ми странно, че наричаш баща си само на малко име.
— Така го чувствам. Чужд, почти непознат човек. В момента виждам единствено разложеното му лице в онзи ковчег. Преценката ми за него беше погрешна, Ина. И двамата се държахме прекалено студено един към друг.
В кухнята беше тихо. Децата бяха отишли на гости у съседите. Ина му беше предложила да прекара нощта тук, на канапето в хола. А на следващия ден щяха да отидат да приберат взетата под наем кола. Том беше прекалено уморен, за да спори. Часовата разлика вече му се отразяваше.
— Време е да разкрием тази тайна — прошепна той.
— Ако не го сториш ти, Саймън със сигурност ще го направи.
— Права си. Това е още една причина да разберем къде са скрити съкровищата на Храма.
Той се сети за Брайън Джеймисън.
— Защо американското разузнаване проявява толкова голям интерес? Джеймисън спомена, че работи в отряд „Магелан“. Можеш ли да разбереш какво се крие зад това?
— Имам някои връзки в американското посолство — кимна тя.
В душата му нахлу облекчение. Искрено се радваше, че я беше потърсил.
— В катакомбите остана един труп, но имам чувството, че той отдавна вече не е там. Въпреки това мисля, че някой трябва да провери дали е така.
Тя отново кимна.
Замълчаха. Той гледаше как домакинята придърпва чинията и започва да се храни.
— Отивам в Прага — обяви след известно време Том. — Ще взема и Але със себе си.
— Това може да ти навлече големи неприятности.
— Вероятно. Но тя е моя дъщеря, Ина. Трябва да го направя.