— Ще те застрелям при най-малката погрешна стъпка, а след това и тях. Внимавай да не изпуснеш нещо! Ясно ли е?
Ново кимване.
— Ще ти кажа и още нещо. Ако изпълниш всичко както трябва, не само ще продължиш да дишаш без дупки в тялото си, но и ще получиш още петстотин долара.
— Да, да!
Бене го пусна и отстъпи от прозореца, но едва след като се увери, че полицаите се насочват към входа на музея. Зае позиция зад открехнатата врата на коридора.
Уредникът правеше опити да се съвземе. Дано обещанието за още пари му попречи да извърши някоя глупост, каза си Бене. Заплахата му беше съвсем реална. Наистина щеше да ги избие, но предпочиташе да не се стига дотам. Кубинецът нервно погледна в неговата посока и той насочи оръжието право в гърдите му.
Заключената входна врата се разтресе. Разнесе се силно почукване. Уредникът отвори. Ченгетата бяха въоръжени. Тежки кобури се поклащаха на бедрата им. Интересно, помисли си Бене. Беше виждал много униформени в тази страна, но почти никой от тях не носеше оръжие. Колко ли бе платил Саймън за тази специална услуга?
Вдигна пистолета и зачака. Зад гърба му се появи Трей и той му направи знак да не вдига шум. Приятелят му кимна и изчезна обратно в помещението с архивите.
Униформените попитаха дали двама мъже от Ямайка — чернокож и бял, са посетили музея. Уредникът отвърна, че са били тук, но вече са си тръгнали. Опитал се да ги спре, но безуспешно. Преди десетина минути потеглили на запад с жълт мерцедес.
Добро хрумване, помисли си Бене. Уточнението на времето означаваше, че все още са наблизо и могат да бъдат настигнати. Но полицаите не бързаха да си тръгнат. Единият започна да разглежда витрините. Нямаше как да разбере дали демонстрацията на подобен интерес е истинска или фалшива. Другите двама останаха до входната врата. Уредникът мълчеше и ги гледаше. После единият от тях се насочи към вратата за коридора и спря в опасна близост до нея. Бене се дръпна навътре и вдигна оръжието. Дулото почти опря в носа му. Не смееше да надникне. Затаи дъх, затвори очи и се вслуша в приближаващите се стъпки.
— Какво има зад тази врата? — попита единият от полицаите.
— Складови помещения — отвърна уредникът. — Там няма нищо. По това време на годината почти нямаме посетители.
Последва тишина. После нови стъпки в негова посока. След кратка пауза стъпките започнаха да се отдалечават. Бене изпусна въздуха от гърдите си и предпазливо надникна. Тримата униформени стояха до входната врата. Уредникът им благодареше за посещението с тих, но спокоен глас.
Тръгнаха си.
Бене премина в антрето, заключи входната врата и надникна през прозореца. Ченгетата крачеха към колите си. Двигателите изръмжаха, колите потеглиха. Той се обърна, сграбчи уредника и го тръшна на пода. Дулото на пистолета потъна в изненаданото му лице. Очите на човека се разшириха, тялото му се вцепени от страх.
— Откога Саймън притежава това място?
Не получи отговор.
— Откога? — почти изкрещя той.
— Фамилията е платила за много дълъг срок. Сеньор Саймън беше изключително щедър.
— Той ли ти нареди да извикаш полиция?
Човекът поклати глава въпреки пистолета под носа си.
— Не, не! Той ми каза само да ви задържа!
— Господи, Бене! — извика Трей, появил се на прага. — Какво правиш, по…
— Ти не се бъркай! — изръмжа той, без да отделя очи от лицето на уредника. Ударникът изщрака.
— Бене! — изкрещя приятелят му. — Не го прави, моля те! Да не си полудял?!
— Заради тоя плъх почти ни видяха сметката! — задъхано отвърна Бене. Ненавиждаше плъховете почти колкото лъжците.
Кубинецът трепереше, сигурен, че е ударил последният му час.
— Каза на Саймън, че важните неща са заключени на сигурно място. Къде е това място?
— Първата врата по коридора.
Той изправи мъжа на крака и го побутна пред себе си, насочвайки го в указаната посока.
— Отваряй!
Уредникът измъкна връзка ключове. Ръцете му видимо трепереха. Вратата се отваряше навътре. Бене вдигна крак и й нанесе тежък ритник. След още два рамката се пропука, пантите се измъкнаха от винтовете си и вратата се отвори. Помещението зад нея също нямаше прозорци. На масата имаше три пластмасови контейнера.
— Провери ги — подхвърли Бене, обръщайки се към Холибъртън. — Вземи каквото ти трябва и да тръгваме!
— Ще ги откраднем, така ли?
— Не, Трей. Ще им оставя кредитната си карта за покриване на щетите. Разбира се, че ще ги откраднем. Хайде, действай!
Холибъртън мина покрай него и влезе в склада. Бене хвана уредника за яката и го повлече обратно към входа.