Роберт се огледа наоколо.
Един огромен плъх сновеше по пода точно до него. Той извика. Не че се страхуваше от плъхове. Не беше там работата. Все пак отглеждаше хамстери и всякакви други животинки. А най-добрият му приятел Свейн си гледаше домашно плъхче.
Ала въпреки това трябваше да спре за малко, за да успее да си поеме дъх. Беше толкова уморен. Беше капнал.
Плъх... Естествено... Навярно точно плъховете са издавали всички онези звуци.
Той се усмихна успокоено.
Плъхове!
Роберт плъзна светлинката на фенерчето по стените и съзря още един странен символ.
Този път на риба.
Майка му беше разказвала, че най-ранните християни са използвали рибата като свой таен символ. Той плъзна върха на пръстите си по ръба на изображението и си мислеше: „Преди почти 2000 години някой е седял тук, точно където се намирам аз в момента, и е издълбал точно тази риба в точно тази стена. И в този момент аз я гледам.”
Съзря някакъв текст под рибата. Опита се да го прочете. Но не разбра нищичко. Текстът явно беше на латински. Беше ли възможно археолозите да са превели надписа? Ами ако написаното бе важно? Нещо, което променя начина, по който гледаме на световната история. Имаше някакъв смисъл. Той извади мобилния си телефон и направи още една снимка.
ФАКТИТЕ НА РОБЕРТ ЗА СИМВОЛИТЕ
Символът е знак, който олицетворява нещо различно. Норвежкото знаме например символизира Норвегия. Рибата символизира Исус. Когато християнството е било млада религия, християните в Рим са използвали рибата като таен символ. Някои смятат, че това е така, защото гръцката дума за риба е образувана от първите букви на всяка дума от израза „Исус Христос, син Божи, Спасител“.
Осъзна го - беше се изгубил. Нямаше и идея къде се намира в момента. Като че вече нищо не съществуваше - нито в катакомбите, нито навън. Само този безкраен лабиринт от гробни камери.
Стъпка по стъпка той продължи през каменните галерии, покрай портали, покрай камери с високи, величествени сводове.
Вече не минах ли оттук? В кръг ли се движа?
Когато зави на следващия ъгъл, тунелът още веднъж се раздели на две.
Чак сега осъзна защо археолозите и изследователите винаги носеха толкова много оборудване със себе си - за да не се изгубят, за да могат да намерят обратния път.
Роберт освети чакъла пред себе си.
Тогава ги откри.
Следите от стъпки.
Следите, които следваха други следи - тези от неговите маратонки марка Адидас.
След тях други отпечатъци.
Значително по-големи. По-груби.
Като че някой го преследваше.
Изпадна в паника и освети пространството около себе си с фенерчето. После го изключи. В нажежената тъмнина беше невидим.
Чакаше. Опита се да задържи въздуха си. Но не успя. Сърцето му биеше лудо. Вслуша се.
Мисли, Роберт, мисли!
Не беше никак лесно. В мислите му цареше хаос.
Трябва да откриеш обяснение!
Концентрира се. Два отпечатъка. Можеше да означава, че някой го е проследил. Но можеше и да значи че е попаднал на място, където някой от археолозите е оставил отпечатък.
Възможно ли беше това?
Той пусна фенерчето.
Сива сянка.
Роберт настръхна. Обърна светлината от фенерчето към мрака в тунела. Не видя никого. Ръката му трепереше. Светлината от фенерчето подскачаше във всички посоки.
Втълпяваше си. Навярно си втълпяваше. Това беше.
Или пък светлината от фенерчето създаваше илюзията, че около него има сенки и някой се движи. Това ставаше когато светлината попаднеше по неравности в стените.
Продължи напред. Чу проскърцването на малките камъчета по чакъла. Роберт веднага обърна фенерчето назад. Освети отсечката с него.
Никой нямаше там.
Извади мобилния си телефон. Нямаше покритие. Естествено, че нямаше покритие.
Какво правя аз в тези катакомби?
Защо не се опита да разговаря като хората с майка си за коптския кръст? Обстоен и спокоен разговор. Така тя щеше да му повярва. Но не. Наместо това той трябваше да се промъкне в катакомбите.
Роберт продължи. Устата му беше пресъхнала. Езикът му издаваше странни звуци, когато се допреше до небцето.
Трябваше да взема бутилка с вода, помисли си той.
Мислеше си за майка си. Милата му майчица, която винаги се грижеше за това той да се чувства добре Понякога му ставаше толкова тъжно, че му е така предана. Питаше го дали се справя в училище. Дали всичко е наред с отбора по футбол. С приятелите му. Дали нещо го мъчи. Просто трябва да дойдеш при мен, ако има нещо, Роберт. Понякога на него му се искаше да изкрещи, че всичко е наред. Дори и да не беше така. Просто искаше да има малко спокойствие.