Тишина.
Роберт седеше върху твърдия каменен под и се опитваше да контролира дишането си. Сърцето си. Страха си.
Къде отиде монахът?
Дали не се е скрил в дупката, останала след пропадането на пасажа? Заедно с Роберт. Или пък беше останал под развалините?
Роберт отново включи фенерчето се. Освети пространството около себе си. Не можеше да види нищичко. Нищо освен черепа, който се намираше точно пред него. Той замижа. Изгаси фенерчето. Трябваше да внимава да не изтощи батериите.
Прахта вече не беше надвиснала във въздуха. Вече можеше да види стените ка катакомбите.
Освети пространството около себе си.
Пасажът, през който бе минал, беше затворен от тонове камъни. Монахът нямаше да успее да стигне до него. В другата посока виждаше само мрак.
Сети се за думите на Умберто: "Няма друг изход в тази посока!"
Беше приклещен.
Погледът му автоматично се фокусира върху скелета в стената. Като че черепът го гледаше и му се усмихваше.
Миризмата го отвращаваше.
Тогава той чу гласа.
Нисък глас. Съвсем близичко. Почти недоловим.
- Роберт - прошепна гласът.
Само това.
Роберт.
Гласът
Рим - в катакомбите
Роберт...
Шепот в тъмнината.
Той запали фенера. Огледа се. Но там нямаше никой. Само той беше там.
Кой тогава беше прошепнал името му?
Гласът беше твърде нежен, за да принадлежи на монаха. Това беше женски глас.
Глас на млада жена...
Тунелът все още беше целият в прах от сгромолясването на пасажа. Очите му сълзяха. Трябваше да изтупа пясъка и прахта от дрехите си.
Нима си втълпяваше? Или пък някъде в катакомбите имаше жена?
Жена? Жена в катакомбите?
Жена, която знаеше името му... Не беше възможно.
- Роберт, ела!
Отново този глас. Настоятелен.
- Роберт, побързай!
„Втълпявам си” - повтаряше си Роберт.
Набра номера на майка си по мобилния телефон. Чакаше. Но не. Нямаше обхват.
С пръсти, които трепереха, той затрака по клавиатурата, пишейки съобщение.
Затворен в катакомбите! :( Всичко се срути! :( Не съм ранен! Имам нужда от помощ! :( Sorry!
После натисна „изпрати”. С малко късмет можеше да успее да изпрати съобщението. Все пак нищо не му пречеше да се надява.
С предпазливи стъпки Роберт продължи да си проправя път през тунела. В мрака. Чувстваше се така, все едно се връщаше назад във времето. В миналото. Навсякъде имаше прах, който покриваше с дебел пласт пода, скелетите, гробните ниши покрай стените.
Беше толкова топло, че трябваше да разкопчае копчетата на ризата си. Усещаше, че става все по-трудно и по-трудно да диша. Нима в тунела нямаше достатъчно въздух? Паникьоса се. Ако нямаше достатъчно въглерод, то той щеше да умре. Бавно и мъчително. Пое дълбоко въздух. Напълни дробовете си. Задържа го в себе си и после издиша. Отново пое въздух. Отново и отново. Навътре, навън. Навътре, навън. Накрая паниката изчезна.
Роберт не вярваше в призраци. Не вярваше в ония създания с чаршафи над главите, които ходят напред-назад и кокалите им издават странни звуци. Но във фантазията си видя как мъртвите се изправят в тъмнината, напускат гробовете си. Под формата на скелети. Навярно като отражения - отражения на хората, каквито някога са били. Отражения на онова, което е било.
В тъмнината, която цареше наоколо, той видя погребалните процесии, които са се промъквали през входовете преди повече от 2000 години. Плачещите вдовици. Тъжащите бащи. Навярно някой, който е пеел. Мъртвецът върху носилка. Покрит с плат. Свежи цветя.
Роберт продължи нататък. Още по-нататък... И си мислеше: Толкова навътре в катакомбите жив човек не е припарвал повече от 2000 години.
Изведнъж спря. Един писък накара цялото му тяло да изтръпне. Писък от центъра на катакомбите.
Застана на едно място и се заслуша. Беше уплашен.... Чакаше... Слушаше... Чакаше... Подготви се да чуе вика отново.
Този вик го пронизваше.
Откъде дойде този вик? Кой извика?
Това не беше звук, издаден от човек. Не, не беше. Беше сигурен в това. Нима тук долу, в катакомбите, имаше диви животни?
Викът като че идваше от... опита се да прогони мисълта, но тя не му даваше мира... някакво чудовище. От някакво безсмъртно чудовище.
Роберт се притисна в стената. Не искаше да включва фенерчето. Не искаше да го видят.