Опита се да си представи кой или какво би могло да издаде този вик.
Нима беше възможно тук долу да се е развил нов вид диви животни? Слепи, без окосмяване... Подземни зверове, които се хранят с плъхове и насекоми, както и с всеки, който по някаква грешка се окаже тук? Например едно момче от Норвегия.
Нов вик.
Далечен. Като молба.
Роберт затвори очи. Изведнъж го осени мисълта: Вятър!
Така му олекна, че чувството му се стори крайно приятно. Навярно беше вятър! Вятър, който прониква в тесния процеп на пасажа!
А вятърът значеше две неща:
Че в тунела със сигурност имаше така жизненоважният въздух.
И че трябваше да има и изход.
Роберт.
Гласът. Отново онзи глас.
Онзи равен, нашепващ женски глас.
Роберт включи фенерчето. Очакваше да я види. Застанала пред него.
Бледа. Мъртва.
Изключи фенерчето.
Почти в същия момент отново го включи. Тогава я откри.
Страх
Рим
Синевата на нощта. Присветващите лампи. Телевизионен репортер с микрофон в ръка, който предава на живо от мястото на събитието: В момента все още не е ясно какво е причинило срутването, но полицията изрази опасенията си, че долу в катакомбите има човек. Журналистите се бяха скупчили около ръководителя на спасителната операция, който стоеше встрани заедно с Умберто, и двамата заедно преглеждаха скиците и картата на обекта.
Насред всичкия този хаос бе и майката на Роберт, която не беше на себе си от страх. Когато се бе прибрала у дома след вечерята с археолозите, тя беше открила, че синът й го нямаше. Първоначално се беше ядосала. После в нея полека-лека се надигна подозрението. Отвори чантата си. Провери. Ключът за катакомбите го нямаше.
Роберт!
Пристигна още една пожарна кола. Синкавите светлинки, които се отразяваха по фасадата. Навсякъде шум от уоки-токита. Полицията беше отцепила района, за да държи встрани любопитните.
Ръководителят на спасителната акция беше един нервен пожарникар с каска и тежка униформа. Той се здрависа с нея тържествено.
- Това яке на сина Ви ли е? - попита той и посочи връхната дреха на Роберт.
Единственото, което успя да стори, беше да кимне.
- Госпожо - каза той със съчувствие в гласа, - ще направим всичко, което зависи от нас, за да го открием.
Думите му прозвучаха като смъртна присъда. Тя зарида.
Анджелина
Рим - в катакомбите
Жена.
Роберт потръпна и са катурна назад.
Тя проблесна в полутъмата - подобно на неясна стара фотография.
Жена ли беше това? Какво търсеше тук?
- Роберт!
Гласът й. Имаше нещо странно в тоя глас.
- Бързо!
- Коя си ти? - успя да попита той - Откъде знаеш името ми? Известно ли ти е как да изляза оттук?
- Няма време за губене! Побързай, Роберт!
Тя го привика при себе си с показалеца си. Роберт се подчини и тръгна към нея.
Няма време за губене ли? Какво време за губене няма?
С бързи крачки - толкова бързи, че му се стори, че тя не ходеше, а литна - жената изчезна в тъмнината.
Роберт я видя отново в нещо, подобно на голяма камера, пълна със скелети.
Тя стоеше по средата и го чакаше. Виждаше я насред прахта. Та тя беше момиче на неговата възраст. Носеше някаква бяла рокля с колан около кръста. Роберт затаи дъх. Тя не изглеждаше никак уморена.
- Побързай, Роберт! Нямаме време!
Имаше нещо наистина странно в гласа й. Нещо което той не можеше да определи.
- Почакай! - извикай той - Как ти е името?
- Анджелина.
Анджелина. Като ангел, помисли той. Ангел...
- Не, не съм ангел. Би ми се искало да бъда. Ангел в Божието царство.
Без надежда
Рим
Ескортирани от четири полицейски коли, на мястото пристигна и огромен кран, както и машина за разкопаване на района. Крещящи мъже успяха да свалят машината от камиона. Майката на Роберт не разбираше за какво им е този кран. Журналистите и репортерите от телевизиите бяха отведени в един район чак отвъд склада за провизии. Умберто и ръководителят на спасителната акция дойдоха при нея. Тя беше наплашена, погледът й шареше напред-назад.
- Тази част от катакомбите, където е станало срутването, е най-вътрешната и най-неизследваната - каза й ръководителят на спасителната операция.