- И все пак е малко вероятно Роберт да е отишъл толкова навътре - добави Умберто.
"Не познаваш Роберт" - помисли си майката.
- Ще направим най-доброто, на което сме способни - рече ръководителят на спасителната операция.
Виждаше го в погледите им. Бяха изгубили надежда.
Срутването
Рим - в катакомбите
- Побързай, Роберт!
Тичаха.
- Защо трябва да бързаме толкова?
Вече няколко минути Анджелина водеше Роберт сред лабиринта от проходи.
- По-бързо, Роберт, по-бързо!
Тогава той го усети.
В началото просто почувства някаква вибрация. Подът започна да се тресе. От покрива падаха прах и пясък.
Сетне последва и звукът.
Като гръм.
Кънтеше. Всичко се разлюля.
- По-бързо, Роберт! По-бързо!
Подобно на писък в главата му.
Роберт погледна към покрива. Отвори се процеп. Сипеха се пясък и пръст.
- Насам, Роберт! Тук ела!
Той я последва.
- Бързо!
И тогава катакомбите се срутиха.
Земетресението
Рим
Земетресение.
Така изглеждаше. Улицата се разтресе. Някой извика. Една паркирана кола се катурна на една страна. Алармите на автомобилите завиха. От подземието се вдигна прах, който се разпиля навсякъде. „Земетресение ли беше това?” - зачуди се майката на Роберт. Едва когато видя изражението на Умберто, нещата й станаха ясни. Катакомбите!
- О, Боже! - викна тя.
Умберто я погледна, но не каза нищичко. Просто си стоеше и беше вперил поглед в нея. Най-накрая отвори уста и рече:
- Това не означава нищо.
Естествено, че означаваше. Роберт беше някъде там долу. А сега всичко се срути.
Тя хукна към входа за катакомбите. Но там не откри нищо освен камъни, които препречваха пътя й.
Тонове камъни.
Ръководителят на спасителната акция дойде при нея. Махна шлема си. Очите му бяха пълни със сълзи.
- Госпожо, сторихме каквото можахме.
Тя сви юмрук и го захапа.
Навярно разкопките са предизвикали тази нестабилност в земните маси - продължи той. - Естествено, ще го търсим...
Изливаше думи и те се разлагаха във въздуха помежду им.
Тя не смееше да зададе въпроса. Двамата стояха и се гледаха.
- Роберт? - каза тя.
Ръководителят на спасителната акция я погледна.
- Не - прошепна тя.
Умберто дойде при тях и обви ръце около нея.
- Не, не, не...
Коленете й я предадоха. Умберто трябваше да я придържа изправена.
-Неееееееееееееее!
Болезнените й викове изпълниха нощта. Работата беше преустановена. Пожарникарите свалиха шлемовете си. Около тях настана тишина. Всичко, което се чуваше, бяха сирените, които се приближаваха, както и истеричният плач на майката на Роберт.
Украшението
Рим
В подземието се чу тътен. Около тях се затъркаляха тежки камъни. Въздухът се изпълни с пясък и прах.
- Бързо! По-бързо!
Анджелина дърпаше Роберт след себе си.
- Още по-бързо, Роберт!
Тежки късове се бяха откъснали от покрива и падаха навсякъде Анджелина и Роберт тичаха, хванати за ръка. Тичаха толкова бързо, колкото можеха. Всичко около тях се рушеше и падаше. Анджелина го заведе при един тесен пасаж. Влязоха в една прастара малка стаичка. Първо мина Анджелина. Роберт трябваше да махне някои неща от пътя си, за да успее да влезе след нея. Съумя да влезе в последната секунда. После пасажът се срути.
- Къде се намираме? - запита Роберт.
Анджелина не отговори.
- Анджелина?
Той се огледа.
Нямаше я. Роберт нищичко не разбираше. Какво стана с нея? Къде отиде тя? В тъмнината тя трябваше да влезе вътре в стаичката преди него.
Роберт продължи. Тръгна нагоре по старата каменна стълба. Всичко наоколо беше покрито с прах.
- Анджелина?
Навярно е успяла да избяга преди него. Но защо не отговаряше? Защо не го чакаше?
От каменната стая Роберт се изкачи до старата къща. С треперещи ръце той отвори вратата. Влезе в задния двор. Дългото стълбище беше изтощило сетните му сили. Роберт се подпря на стената, за да си поеме въздух.
Огледа се наоколо. Задният двор беше пуст.
- Анджелина, къде си?
Тя беше спасила живота му, а сега я нямаше. Роберт се клатушкаше по двора. На улицата той се втурна към светлините. Беше изморен. Капнал беше. Кашляше. А дробовете му бяха пълни с прах.