Едва вчера сутринта, когато кардиналът му бе показал вестника, той разбра, че момчето се беше измъкнало невредимо от другата страна на срутването. И не само това - беше избягало малко преди целите катакомби да се срутят. Всемогъщият Бог на небето несъмнено ги беше закрилял с ръката си.
Старият двор на манастира Весково ал Монте беше изолиран сред необитаема, пресечена планинска верига. Тук монасите от ордена Domini Canes можеха да изразяват почитта си и да възхваляват Господ далеч от любопитните селяни, туристи и свещеници, които винаги се месеха в това как другите се кланят пред Бог. Векове наред монасите бяха живели в уединения манастир, който царствено бе застанал на върха на една планинска скала, подобно на величествен кръстоносец.
Орден на проповедниците.
Под това име се подвизаваха.
Божиите кучета.
В началото прякорът бе измислен като обида от съперничещи монаси и свещеници, които презираха обичаите и ритуалите на ордена. Никой от враговете - нито римският папа, нито останалите монашески ордени знаеха каква е древната тайна на Ордена на проповедниците:
Codex Domini.
Codex Domini представляваше голяма, стара Библия от кожа. Пазеше се в отделна стая на манастира.
Единствено монасите от Ордена на проповедниците знаеха за нейното съществуване.
Codex Domini бе по-стара от всички други издания на Библията. Тя не само съдържаше ранни и досега непознати версии на текстовете, които по-късно са били включени в Новия завет, но също и писмени документи, които са били отхвърлени, когато първите водачи на християнската църква определили кои текстове да заемат място в Библията,
Тайни текстове. Мистични текстове...
Един от тях разказваше за пророчеството за Светата звезда.
Луцио бе всеотдаен монах. Неговата задача бе да се подчинява на Господ и висшестоящите. Ако понякога се налагаше да наруши земните правила и закони, го правеше. Ние, хората, сме Божии творения, знаеше Луцио. Създадени сме по Божи образ и подобие. Без Господ хората нямаше да съществуват тук, на земята. „Тогава какво означава животът на един окаян човек?’’, мислеше си Луцио.
Господ дава и Господ взима.
Нищо не е по-важно от това да служиш на Бог.
- Значи краят настъпва. А Христовото възкресение наближава.
Кардиналът, най-висшестоящият и духовен глава на манастира, остави погледа си да се плъзне от човек на човек. Бе събрал осем от религиозните водачи на манастира при себе си. В ръката си държеше вестник Corriere della Sera. Първата страница беше почти изцяло заета от огромна снимка. Точно попадение. Под заглавието „Момчето чудо!” човек можеше да види едно момче да излиза, залитащо, от тъмен облак прах. Беше покрито с дебел слой прах и пясък.
Но не само момчето беше онова, което бе привлякло вниманието на кардинала и хората му.
Също и накита, който носеше.
Изпод наполовина разкопчаната риза на момчето те можеха да различат верижка, на която висеше триъгълник.
Кардиналът не каза нищо. Той кимна - сякаш бе разбираемо за всички - и остави вестника.
- Можем ли да бъдем сигурни? - попита абатът.
- Единствено неверниците са сигурни - заяви кардиналът. - Но всичко сочи, че имаме право. Монахинята, за която пише Хораций, вероятно е искала да спаси амулета от тълпата, която нападнала манастира и я преследвала по улиците на Рим. Мисля, че монахинята трябва да е избягала в катакомбите, които най-сетне бяха открити. Какво пише в пророчеството?
- Че Светата звезда ще изгрее и...
- Да, да! Не това! По-нататък!
- Когато украшението бъде носено от младеж от Ултима Туле, Светата звезда ще остане отново единствена и ще спаси света от гибел.
- Което означава?
- Завръщането на Христос! Денят на Страшния съд! Армагедон! Краят на земята! Божието царство на земята! Всички мъртви ще възкръснат, а Бог ще повика своите християни при себе си!
- Алелуя! - нададоха вик мнозина.
Кардиналът им шътна.
- Един младеж от Ултима Туле - далечният, студен, негостоприемен Север. И откъде идва това момче?
Той подаде вестника на абата, който постави очилата на носа си и зачете статията.