- От Норвегия! - избухна изумено абатът.
- Точно! Момчето е от Ултима Туле.
- Но момчето не трябва при никакви обстоятелства да задържи амулета! Той е наш! - извика абатът.
Кардиналът кимна докато погледът му се движеше от човек на човек.
- Това момче - изрече бавно той, - стои между нас и края.
След срещата със своите най-доверени хора кардиналът слезе да се помоли в параклиса. Дългата до земята монашеска мантия се влачеше по пода. Беше черна, като другите мантии. Но тъй като беше кардинал, носеше червен колан около кръста си и червена кръгла шапчица върху главата си.
Той падна на колене при олтара и събра пръстите си. В молитвите си търсеше съвет от Бог. Той вдигна поглед към фигурата на Христос на кръста.
Армагедон. Денят на Страшния съд.
Възможно ли беше?
В продължение на две хиляди години църквата беше чакала настъпването на Армагедон. Края на земята. Божия съд над света. И сега времето беше настъпило. Кардиналът бе сигурен в това. Всички знаци за края на света бяха налице. Сатаната беше намерил своето място на земята. Толкова много неща бяха сигурни. Войни. Тероризъм и разрушаване на околната среда. Земетресения. Леки жени и мъже, които живееха в грях. Кардиналът потръпна. Така те се подиграваха с всичко, зад което стоеше Библията. Хората бяха на път да разрушат създаденото от Бог. Всичко беше по вина на Сатаната. И колкото по-силен ставаше той, Армагедон все повече се приближаваше. Краят на света. Падението на земята. Но преди всичко Божието Царство на земята.
Защото когато всичко бъдеше унищожено, Господ щеше отново да застане като безспорен победител на бойното поле тогава Сатаната щеше да умре, разкъсан и унищожен, и Господ щеше да може да повика при себе си всички, които вярват в него и неговия син Иисус Христос, еднородния.
Бог ще получи от нас цялата помощ, от която се нуждае, мислеше си кардиналът.
След молитвата кардиналът отиде в кабинета си, намиращ се в една от външните кули на манастира. От сводестия прозорец той имаше изглед към пустия пейзаж. Позвъни със златния звънец на масата. Почти веднага на вратата се появи един от послушниците - обучаващ се монах - и леко надникна.
- Доведи брат Луцио при мен, бих искал да поговоря с него.
- Да, Ваше високопреосвещенство. - И с един поклон той изчезна.
Луцио почука на вратата и беше поканен да влезе от кардинала.
- Скъпи Луцио - заяви той. - В продължение на повече от хиляда години нашият орден се е опитвал да изпълни пророчеството - да открие двата амулета и да съедини Светата звезда в едно. Но едната част така и никога не дойде в наше владение, а другата беше открадната от викингите. На всеки 25 години ние изпращахме експедиция от избрани монаси до ледената снежна земя, която преди носеше името Нурвегр. Норвегия. Единствено най-смелите, най-силните и най-богобоязливите монаси биваха избирани. Въпреки това се завръщаха с празни ръце. Всеки път.
- В името на Христос, нека късметът скоро да се обърне в наша полза.
- Мнозина са се опитвали да разтълкуват древното пророчество за Светата звезда. Малцина са го разтълкували правилно. Не са го разбирали. Но ние го разбираме.
Луцио кимна.
- Затова знаем от какво решаващо значение е този младеж, този Роберт, да ни даде амулета.
- Кардиналът вярва ли, че той ще ни даде амулета?
- Затова те повиках при себе си, Луцио. Наблюдавам те от самото ти идване тук, в манастира, още като послушник. Ти си набожен и предан монах. Устойчив във вярата си. Силен и смел.
- Стремя се, колкото е по силите ми.
- Имам задача за теб.
- Готов съм, кардинале.
- Искам ти да предвождаш следващата свещена експедиция до Ултима Туле, до Норвегия.
- Аз?
- Ти, Луцио. Намери момчето! Намери амулета! И донесете обратно накита. С цената на всичко. Божието царство е заложено на карта.
. . . КАТО В СЪН
Астрономът Сузи Лий, ръководител на обсерваторията в Мауна Кеа, притаи дъх. За трети път тя преглеждаше изчисленията си.
Трябваше да има някаква грешка!
Потърси с ръка чашата си с кафе. Но така се тресеше, че бутна кафето. Разлятото кафе се стече по бележките й.
- Сузи? - викна единият от колегите й. - Какво става?
Сузи не каза нито думичка.
- Толкова си бледа! Има ли ти нещо?
- Кометата...
- Какво ?а нея?
С треперещи пръсти Сузи показа изчисленията си, които беше записала в тефтера си. Кафето по страниците създаваше алюзията, че цифрите летят. Тя се прокашля няколко пъти и чак тогава отговори: