- Аз...
- Почакай! Не отговаряй! Първо искам да помислиш над това, което казах. Просто помисли малко! Той помисли.
На практика в думите й имаше логика. И той беше мислил по въпроса. Въпреки това - колко вероятно беше да попадне на монах и момиче в катакомбите?!
Не беше особено вероятно.
Но той знаеше какво беше преживял! ЗНАЕШЕ! Или пък... така ли беше?!
Роберт въздъхна. Мислите бушуваха в съзнанието му.
Възможно ли е да съм ги измислил? Защото съм бил изплашен?
- Има още нещо, за което се чудя - рече Венче. -Да?
- Казваш, че си разговарял с Анджелина.
- На какъв език разговаряхте?
Времето спря.
Едно ледено усещане премина през цялото му тяло.
На какъв език?!
- Роберт!
- Да?
- Попитах те нещо. На какъв език разговаряхте с Анджелина?
Той я беше зяпнал. Въпросително. С полуотворена уста.
- Език ли? — рече той.
- Анджелина не беше от Норвегия,нали така? А ти не говориш италиански! Та как разговаряхте един с друг? На английски ли?
Как може да не съм мислил над това?! Как така не усетих, че нещо не е наред?! Как бе възможно да разговаряме, когато не говорим един и същ език?!
- Роберт, има ли нещо? Роберт?
Ние разговаряхме един с друг. Но ние не говорим един и същ език!
- Роберт, чуваш ли ме?
В катакомбите не разговаряха нито на норвежки нито на италиански. Чак сега той прозря това.
Не говорехме на някакъв език. Думите всъщност не бяха думи. Бяха мисли. Бяха разговаряли с мисли.
Нито Роберт, нито майка му казаха нещо по пътя за вкъщи. Роберт беше кисел и объркан. Майка му беше разтревожена.
След разговора психоложката помоли майката на Роберт да влезе в кабинета. Беше й казала, че Роберт осъзнава реалността много добре. Това поне значеше, че не беше луд. Но ако не се откажел от тези мисли, може би щяло да се наложи да разговарят отново. Няколко пъти. Навярно можели да обсъдят и възможността да го препратят към психиатър, а в най-лошия случай да го подложат на изследвания в клиника.
В клиника ли?! Роберт се сепна. Та това значи лудница! Дума не можеше да става! Никога!
По-добре беше да си мълчи. Това че беше разговарял с Анджелина посредством мислите си, трябваше да си остане негова тайна. Как му беше името на това? Телепатия? Когато хората си говорят чрез мисли, а не чрез думи.
Завиха пред входа. „Ще науча нещо повече за това” - помисли си Роберт.
Докато се качваха към апартамента си, мобилният телефон на майка му иззвъня. Нова, странна мелодийка. Беше получила нов мобилен телефон, след като остави стария в сервиза. Помисли си, че звъни баща му. След развода им той се беше преместил да живее в Сомалия, където работеше за благотворителна организация. Майка му отговаряше уклончиво, като че не искаше Роберт да разбере, че говорят за него. Когато влязоха в апартамента, тя продължи да разговаря с баща му. Влезе в кухнята. Роберт се затвори в стаята си. Чу тихия, обезпокоен глас на майка си.
- Анджелина? - прошепна той.
Шепнеше името й толкова тихо, та да не би майка му да го чуе. Сълзите са стичаха по страните му.
По-високо:
- Анджелина?
Щом я беше видял в катакомбите, тя щеше да се появи и сега.
- Анджелина? - прошепна той още по-високо.
Тишина.
- Не можеш ли да ми дадеш малък знак, че съществуваш?
Майка му пусна телевизора в съседната стая.
- Анджелина?
Нищо.
Абсолютно нищичко.
Непознатото
Осло
- Не ми вярват - рече Роберт.
- Кой? - запита го Свейн.
- Никой.
- Аз ти вярвам.
Стояха в ъгъла на двора на училището. Валеше. Някой играеше футбол на игрището. Други стояха скупчени и си говореха. Някои момичета се смееха и поглеждаха Роберт.
- Вярваш ли ми? - попита Роберт.
- Естествено.
- Защо?
- Защото си мой приятел.
- Все пак..
- И защото ... - Свейн замълча.
- Да?
- И аз видях нещо.
- Какво си видял?
Свейн млъкна за миг и после продължи.
- Сещаш ли се, че ти разказвах за старата ферма на баба? Онази в Ювдал?
- Да, и?
- Лятото след смъртта на баба бяхме там. Мама и татко искаха да подредят.
Свейн погледна надолу.
- Какво видя? - запита го Роберт.
- Случи се през нощта. Всъщност беше почти сутрин, но все още не беше светло. Събудих се
- Да?
- И видях...
- Да?
- Видях баба.
Тишина.