„Чувството, което усетих, когато влязох в катакомбите! ” - помисли си Роберт.
- Думата е френска и означава „вече видяно" обясни Георг Ведел Шелдерюп. - Отиваш на дадено място и вътре в теб се поражда усещането, че вече си бил там. Макар че си там за пръв път. Това е напълно естествено парапсихологически усещане.
- И отговорността е на времето?
- Това е моята теория. Учените имат доста предположения. Като че например мозъкът тълкува погрешно онова, което усеща, и те кара да повярваш, че си изживял нещо. Един вид сън наяве. Фантазия, която се вплита в реалността. Поне така ти се струва. Ами ако всъщност предусещаме бъдещето? Онова бъдеще, което е на няколко секунди разстояние? Ами ако изживяваме нещо, което се крие зад ъгъла? Навярно във времето има дупка.
- Дупка ли?
- Или пък тунел, процеп.
- Трудно ми е да си го представя.
- И аз така мисля. Макар че съм прекарал години в опити да го изуча, все още ми е трудно да си го представя.
- Каква обаче е връзката между времето и призраците?
- Зависи от това какво разбираш под призраци. Призракът - онзи с чаршафа - има за цел само да те сплаши. Не вярвам в подобни призраци. Ала истинското привидение - то няма за цел да ни втрещи. Наричаме ги точно така - привидения, нещо, което се появява пред нас. И си мисля, може би всъщност виждаме нещо през пластовете на времето. Като че времето на привиденията и нашето време се преплитат и заради това успяваме да ги видим.
- Как така?
- Когато почине човек, душата му продължава да съществува. Тялото умира, но душата, вътрешният Аз продължава да живее. И той е невидим. Може би мъртвите се появяват пред нас като спомени за самите себе си? Тогава тези привидения са един вид картини извън времето, които мъртвите искат от нас да видим. Споменът за онова, което са били. Начинът, по който те си спомнят за себе си. За онова, което са били. И те се намират от външната страна на времето. Те са независими от времето. За разлика от нас, живите.
- Хм - каза Роберт.
- Мъртвите нямат физическо измерение. Те просто са. Мисля за привиденията като за енергия. Всичко е енергия, Роберт. Всичко във вселената! И според природните закони енергията или се появява от само себе си, или изчезва. Енергията може да приеме друга форма. Количеството енергия във вселената е константа. Така е и с нас, когато умираме. Приемаме друга форма. Оставаме енергия. В друга форма. Независими от времето.
- Но...
- Сега се сещам!
- Какво?
- Запита ме за Светата звезда и Пазителя на накитите? - Георг Ведел Шелдерюп впери поглед в библиотеката.
Върна се с дебел исторически труд. Запрелиства книгата, страница по страница, мърморейки:
- Всички те са част от една и съща легенда, нали така? Вълнуваща история, това е... Ах! - извика той и бутна огромната книга към Роберт.
ЛЕГЕНДАТА ЗА СВЕТАТА ЗВЕЗДА
Легендата за Светата звезда е историята на накит с магически или религиозни качества. Римската легенда е основана върху юдейско пророчество. Според предсказанието Светата звезда е нужен инструмент, за да се предотврати края на света. Други пък смятат, че звездата ще доведе до Деня на Страшния съд.
И пророчеството, и легендата се тълкуват по ред различни начини. Юдеите смятали, че бъдещият месия ще носи накита около врата си, за да докаже светия си статут. Други пък вярвали, че амулетът ще спаси света от неговия свършек. Това тълкуване се базира на онази част от пророчеството, според която звездата ще стане едно цяло и ще спаси света от неговия край, когато се носи от младежа от Ултима Туле. Християните предпочитат да тълкуват Светата звезда като символ на Христовото възкресение и Деня на Страшния съд.
В пророчеството се казва, че Светата звезда ще озари небесата и ще свидетелства за Божието величие. И тъй както Бог е създал света, така може и да го унищожи. Заради това в пророчеството се казва, че Светата звезда може да носи и разруха, и спасение.
Не е ясно дали Светата звезда се състои от един или два накита. В пророчеството се споменава, че ще „настъпи денят, когато Светата звезда ще се раздели на две, за да може после отново да стане цяла”. Никой не може да каже какво със сигурност означава това. Някои смятат, че Бог е дал накита на Майка Си преди Разпятието.
- Майка му! - помисли си Роберт. - Коя е била майката на Исус? Всъщност да, Светата Дева Мария. Това навярно обяснява „девицата” в надписа в катакомбите, който Ингеборг Мюкле беше превела. Девицата раздели Светите звезди. Да, звучеше правдоподобно. Аз съм Пазителя на накитите. Исус Христос е моят господар.