Луцио не разбираше Роберт. Какво го мотивираше? Къде беше скрил амулета? Защо посещаваше всички тези хора? Като че Роберт извършваше свое извънредно тайно разследване. Но нямаше как да е така. Какво търси? Та той вече държи амулета в ръцете си. Луцио нищо не разбираше.
И това го вбесяваше.
Смъртта
Осло
„Странно ” - мислеше си Роберт. Вчера колата с тъмни стъкла беше сива, а днес е синя. Отново с тъмни стъкла. Видя я, когато излезе от дома си, за да отиде на училище. Намираше се на паркинга между малка товарна кола и един скутер. А сега беше паркирана пред двора на училището.
Нямаше как да не става въпрос за една и съща кола.
Опита се да надзърне вътре, когато мина покрай колата, но успя да види единствено отражението си в стъклата. Но в същото време знаеше, че в колата се намира някой. Нямаше как да го знае, усещаше го.
Глупаво, глупаво, глупаво.
Всъщност беше доста просто. Ако търсиш червена кола, в един момент започваш да виждаш всички червени коли наоколо.
След последния час Роберт и Свейн хукнаха към вкъщи, но продължиха дискусията си за спиритуализма.
Свейн смяташе, че смъртта е нещо като последна спирка. Когато умреш, просто умираш. По абсолютно всички възможни начини. Тялото ти умира. Мислите ти умират.
- Но замисли се, че е възможно да не е точно така - рече Роберт. - Ами ако душата ти продължи да живее, дори когато тялото ти умре.
- Къде точно? - запита Свейн.
- Където и да е. Напълно независимо от тялото.
- Глупости!
- Навярно духовете са видимата страна на душата, създадена, за да можем ние да я видим.
- В такъв случай всяка една минута около нас се намират милиони души.
- Или пък някои от тях просто са останали при нас.
- Как така?
- Не зная. Може би това са хората, които не са успели да отидат в царството на мъртвите и просто... чакат.
- Чакат ли?! Че какво чакат?! Или кого?
- Не зная - отвърна му Роберт объркано. Продължиха да вървят, без да обелят и дума. Най- накрая Роберт рече:
- А баба ти?
- Какво за нея?
- Каза, че си я видял. След смъртта й. Как е възможно да си я видял, когато не вярваш, че това е възможно?!
Свейн се спря. Не помръдна за известно време, а след това отговори:
- Това е различно. Не зная точно какво е. Навярно съм видял привидение.
- Привидение ли?
- Да, нещо като запис върху DVD. Нещо, което е записано и можеш да възпроизвеждаш отново и отново. Не беше баба, а образът й.
Роберт притихна. Не беше мислил за тази страна нещата. Навярно Анджелина е била привидение, образ на някого, живял преди хиляди години.
Но те разговаряха! Как така едно привидение ще отговаря на въпроси?!
Майка му беше приготвила рибени кюфтенца в бял сос. С къри. Роберт обичаше рибени кюфтенца в бял сос и с къри.
Докато хапваше едно кюфтенце, майка му се разсмя.
- Да, да! Безнадежден случай съм!
- Зная - усмихна се Роберт.
- Можеш ли да повярваш, че забравих да върна заетия мобилен телефон, когато взех обратно своя собствен?!
- Така можеш да си звъннеш и да разговаряш със самата себе си.
- Ще трябва да се отбия утре.
- Ей, мамо? - рече Роберт, който не можеше да хапне нито едно кюфтенце повече.
- Да?
- Чувала ли си за Domini Canes?
- Domini кой? Книга ли е това? Филм?
- Монашески орден.
- Имаш предвид доминиканците ли?
- He. Domini Canes. Означава „Божиите кучета”.
- Никога не съм чувала за тях.
- Долу в катакомбите срещнах един от тези монаси.
Майка му спря да дъвче храната си.
- Носеше пръстен със странен символ върху него. Оттам зная.
- Роберт..
- Не, вярно е! Можеш да провериш в интернет.
- В интернет има толкова странни неща. Това не означава, че всички те са верни.
- Това е прастар монашески орден, мамо. Наистина. И знаеш ли каква е тяхната цел? Целта им е..
- Няма да говорим за това.
- Но целта им е да помогнат на Бог при Страшния съд. Краят на света.
- Стига!
- Но..
- Стига казах! Не мислиш ли, че говори достатъчно за тази Анджелина?!
Викарий Вибеке Вилум бе ниска и закръглена жена с твърде големи очила и огненочервена коса. Тя отвори вратата с приятен смях.