- Ех, че хубаво! - рече тя. Още в коридора Роберт усети миризмата на прясно приготвени кюфтенца.
Влязоха в стаята. Вибеке проявяваше любопитство към онова, което Роберт беше преживял в катакомбите. Той не обели нито дума за Анджелина. Не му беше нужна поредната дискусия за това, дали тя съществува, или не.
- И след това си открил стенен надпис с кръст който се намира вътре в едно око? - запита Вилбеке Вилум.
- Да - отвърна Роберт. - Открих и риба. Издълбана в стената.
- Това е символът на ранните християни, но това навярно ти е известно?
- Да, но откри ли нещо за другия символ? Кръстът в окото?
Вилбеке извади книга от лавицата и отвори на мястото, което си бе отбелязала с лист хартия.
- Възможно ли е символът да означава това?
Роберт трябваше да притаи дъх, когато видя рисунката.
- Това е същият символ - рече той и извади мобилния си телефон.
- Окото на свети Хораций - рече Вибеке Вилум и кимна.
ФАКТИТЕ НА РОБЕРТ ЗА СВЕТЦИТЕ
Светецът е човек, който не само е водил набожен и благочестив живот, но който посредством своята вяра в своите действия бива разглеждан като свят и по-приближен до Бога от останалите хора. След смъртта си благочестивият човек може да стане светец. Да обявиш някого за светец е нещо обичайно за католическата църква, при която има над десет хиляди такива. Някои са светци закрилници на определени черкви, някои са светци на животни, някои - на болните. В изобразителното изкуство светците често га рисуват с ореол над главата.
Роберт потръпна. Не разбираше защо.
- Окото на свети Хораций...
Хораций?! Откъде му беше познато името?
- Хораций е римлянин, живял през трети век след Христа. Изработвал е кожи. По време на младостта си е бил сред онези, които са преследвали християните. Но по-късно приема християнството и става учен и благ човек. Няколко столетия по-късно е обявен за светец.
- Защо?
- Смятали са, че е свят човек и че е един вид връзка между нас, обикновените хора, и Христос.
- Макар че е преследвал християните?
- Всеки от нас носи в себе си възможността да загърби старите грехове и да отдаде живота си на Небесния отец...
- Разкажи ми за символа! - прекъсна я Роберт, който съзря опасността Вибеке Вилум да превърне разказа си в неделна проповед.
- Символът, да... Окото на свети Хораций. Кръст, който се намира вътре в едно око. Окото било неговият собствен символ, днес бихме го нарекли „лого”. Поставял е този символ върху всяка една кожа, която е обработвал. По-късно някой добавя и кръста. Били са минали шест-седем века, откакто окото е станало църковен символ. Но за много години през Средновековието това око е било символът на загърбването на греховете и прегръщане на вярата. Онова, през което е минал и свети Хораций.
Вибеке Вилум отново отиде при лавицата и извади стара книга с кожена подвързия.
- Това е стара гръцка версия на творбата De fide ad Gratianum Augustum, написана от Амброзий Милански през IV век. Той разказва историята на Хораций - между другото, доста време преди Хораций да бъде обявен за светец.
- Какво се казва вътре?
- Ще трябва да превеждам на норвежки, докато чета, затова ще бъда по-бавна.
В Рим живял майстор на кожи на име Хораций. Като млад бил сред противниците на християнската вяра и се присъединил към онези, които редовно преследвали римляните християни. Онова, което ни е известно за ранния живот на Хораций, го знаем от писмо, което
той написал на стари години.
Когато нападнахме манастира, монахините хукнаха във всички възможни посоки. Като мишки! Заедно с неколцина други мъже преследвахме млада монахиня, която успя да ни се измъкне. Викайки гневно, ние я преследвахме по улиците на Рим. За нас тя не беше нищо повече от един плъх. Бяхме безмилостни. Накрая тя се скри в едни катакомби. Там се чувстваше сигурна - потънала в мрака, сред миризмата на разлагащите се тела. Но нашият гняв беше безкраен. Залостихме я вътре. Зазидахме стените и поставихме камъни на изхода. Така я залостихме завинаги в мрака на катакомбите. Това ще рече, че тя е умряла там долу. Не минава нито ден, без да се засрамя от дъното на душата си за греха, който извършихме. Няколко години по-късно слязох отново в катакомбите. Издълбах собствения си знак - око - в стената, в памет на онази, която оставихме там долу. Това, че по-късно приех светлината, не означава, че съм платил за греха, който извърших когато бях...