Читалнята в тайния архив на Ватикана беше най-красивата, която беше виждал някога. Беше нещо средно между църква и библиотека. В редица един зад друг седяха учени и прелистваха стари книги и документи. Полиците с книги се издигаха на два етажа.
Кабинетът на Алдо Манчини беше ужасно малък и тесен. Беше препълнен с книги и вестници, както и с картонени кутии, пълни с пожълтели документи.
- Така - подхвана той, - какво искаш да откриеш?
Роберт му разказа за символа, който беше издълбан в стената долу в катакомбите.
- Египетски анкх ли? - рече Манчини. - Това е крайно необичайно, ако бих могъл да се изразя така. Сигурен ли си, че става дума за анкх?
- Не напълно - отвърна Роберт, - защото изглеждаше някак различно.
Манчини му подаде бял лист и туш и го помоли да нарисува символа. Роберт затвори очи и го видя в съзнанието си. После нарисува символа възможно най-добре.
- Ах! - въодушеви се Алдо Манчини и плесна с ръце. - Сега разбирам. Зная и защо си решил, че става въпрос за анкх. Но на практика това не е анкх. Този символ представлява коптски кръст.
- Коптски кръст ли?
- Коптите били сред първите християни. Коптската църква била основана в Египет от евангелиста Марко още през 42 година след Христа. Днес техният кръст изглежда по напълно различен начин. Но навремето християните копти комбинирали стария йероглиф анкх със символа на християнството - кръста. Наистина ли си открил подобен кръст долу в катакомбите? Трябва да го видя! Та това не е малка сензация! Във всеки случай за специалистите. Това е най-старото изображение на коптски кръст в града, за което зная. Това значи, че коптите са дошли в Рим още през второто столетие след Христа и по една или друга причина са издълбали кръста долу в катакомбите. Навярно в Рим е починал важен египтянин, който е бил един от коптите и е бил погребан заедно с римските християни. Много интересно, трябва да призная.
Това е голяма сензация.
Роберт беше въодушевен и изпълнен с плам, когато напусна Ватикана. Тичаше по улиците на Рим обратно към апартамента. Коптският кръст беше нещо, с което щеше да изненада майка си и Умберто. Онези, които дори не благоволиха да дойдат при него, когато ги викаше долу в катакомбите. Които не му повярваха, когато разказа за откритието си. В същото време знаеше, че и двамата нямаше да го пуснат долу в катакомбите по време на разкопките по същата причина. Не и без доказателство. Той се нуждаеше от нещо повече. Роберт спря. Щом бе успял само за няколко минути да разгадае една голяма сензация в катакомбите, какво ли би се случило, ако успее да прекара там повече време? Роберт знаеше какво е нужно да направи. Навярно го бе знаел, още когато Умберто му отказа достъп, но го беше потиснал в себе си: по един или по друг начин трябваше да успее да слезе в катакомбите самостоятелно. Трябваше да открие нишата със съда, закриващ символа, за да има снимка като доказателство за съществуването на коптския кръст, който беше издълбан в стената. И после щеше да изследва катакомбите за наличието на други символи. Точно заради това беше дошъл и в Рим.
Но как щеше да го стори? И кога?
Възможността му се отвори още същата вечер.
Майка му го повика, когато заключи вратата на апартамента след себе си. Беше капнала от умора и цялата в пот от дългия работен ден долу в катакомбите.
Викна му:
- Ей, Роберт?
- Мда?
- Ще успееш ли да се справиш сам тази вечер.
- Сам ли?
- Ще ти дам пари, за да идеш до Макдоналдс.
- Защо?
- Знаеш как е. Умберто покани археолозите на вечеря. Малък празник.
- Какво ще празнувате?
- Нищо конкретно. Че започнахме разкопките. Бих могла да откажа, ако смяташ, че няма да се справиш сам. Или пък си съгласен?
- Естествено, че съм съгласен - отговори той. Отговори между другото. С безразличие. Така тя нямаше да заподозре какво си мислеше той всъщност: Дааааааа! Щом археолозите са в ресторант заедно, то катакомбите щяха да са пусти. И щеше да може да ги изследва. Той.
Майка му се гримира, взе си душ и се напарфюмира.
Влезе в стаята, където Роберт седеше заедно с таблета си и работеше над записките си и списъците си с факти.
- Сигурен ли си, че всичко ще бъде наред? - запита го тя за четиристотин и четирийсети път.
- Заслужаваш да се позабавляваш малко - отвърна й той като възрастен и я прегърна.