Щом майка му отново хукна към банята - някаква къдрица не си заставаше на мястото, Роберт използва момента: промъкна се към чантата й и взе връзката с ключове. Безшумно успя да извади ключа за катакомбите.
Долу на улицата се чу бибиткането на кола. Със сигурност това беше Умберто. Роберт тъкмо успя да върне връзката с ключовете в чантата на майка си, преди тя да излезе от банята. Подаде му пари за най-голямото меню в Макдоналдс - от онези, в които включват и млечен шейк.
Той стоеше край прозореца и махна на майка си и Умберто, които тръгнаха в огромния му прясно излъскан автомобил Алфа Ромео. Роберт стисна зъби. Та това почти беше лесно като детска игра.
Изчака известно време. За сигурност. Майка му беше от хората, които все забравяха по нещо. Но когато се увери, че няма да се върнат, той извади ключа и фенерчето, слезе по стълбите и излезе на улицата. Взе такси до разкопките и плати с парите, които му бе оставила майка му.
По принцип в района на разкопките винаги кипеше най-различна дейност. А сега всичко беше пусто. Ни звук. Нито една жива душа нямаше наоколо.
Това устройваше Роберт.
Последното, което направи, преди да слезе долу в катакомбите, беше да закачи връхната си дреха при входа на катакомбите. Като един вид поздрав, който никой нямаше да види.
Беше тъмно. Най-вече хладно. Роберт се чувстваше като детектив или по-скоро като шпионин на тайна мисия. Най-накрая щеше да разбере какви тайни крият катакомбите. Не знаеше какви точно бяха тези тайни. Но там долу имаше нещо повече от коптския кръст. Усещаше го. Обаче не знаеше какво бе то.
В мрака
Рим - в катакомбите
Всепроникваща тъма. И тишина. Не се чуваше нито звук.
Застоялият суров въздух в тъмнината се усещаше още по-силно. В това нямаше нищо чудно. Все пак хиляди трупове са прекарали тук столетия. Роберт пое дълбоко въздух през носа, за да свикне с неприятната миризма.
Включи фенерчето и тогава видя оранжевата кутия за електричество точно под стълбата. Отвори вратичката на електрическото съоръжение и натисна първото копче. Нищо не се получи. Опита с второто копче. Нищичко. Винаги така става! Сигурно някъде имаше централен шалтер.
Явно щеше да му се наложи да се справя с помощта на фенерчето.
Какво правя всъщност? Дори не мога да включа осветлението.
Продължи да навлиза във вътрешността на катакомбите, разсъждавайки какво всъщност го привлича така силно и кое разпалва любопитството му. Кое го бе пленило.
Звук.
Той се сепна.
- Има ли някой тук?
Притихна на място. Ами ако е мама?! Нима бе възможно тя да е разбрала какво става и да е хукнала към катакомбите?! За съвсем мъничко той се надяваше това да е тя.
Но уви. Твърде беше рано. Нямаше как да е разбрала, че той не си е у дома. А и тя би извикала името му. Той я познаваше добре. „Роберт! - щеше да изкрещи тя. - Роберт? Тук ли си, момчето ми?” Щеше да изпадне в истерия. Гаранция! Със сигурност щеше да изпадне в истерия.
Повторно някакъв звук.
Стъпки ли бяха това?
Стъпки в чакъла.
Роберт преглътна.
Кой би могъл да бъде това?
Умберто? Не. Умберто е на вечерята с археолозите. Окей, не е мама, не е и Умберто. Кой е тогава? Някой археолог ли? По това време от денонощието?! Ами тогава защо той не включи осветлението? Възможно ли бе това да е някой пазач?
Или пък... някой друг?
Роберт се ядоса сам на себе си. Пословичното му любопитство!
Едва ли помнеше всички онези пъти, когато майка му го беше молила да внимава. Да се замисли за последствията, преди да се втурне с главата напред в нещо.
Преди няколко години Роберт беше успял да влезе в един строеж в квартала им. Е, не беше успял да влезе. По-скоро беше успял да се промъкне. Просто искаше да види всички онези машини и булдозери. Дали ги управляват с помощта на сложна апаратура? Дали ги задвижват с газ и бензин, подобно на автомобилите? Успя да влезе в строежа през една малка дупка в оградата. Ако трябваше да каже истината, то той лекичко помогна на дупката в оградата да стане достатъчно голяма, че да може да се провре през нея и да мине от другата страна. Когато се промъкна вътре, си мислеше, че бяха приключили работата за деня. Но в следващия момент пред него се изправи огромен багер. Беше само на няколко метра от него. Багерът спускаше строителни материали на земята. Завиха аларми. Спряха строителната дейност. Един мъж се втурна към него, просна го през рамо и го отведе на сигурно място. Беше бесен! Знаел ли Роберт колко близо бил до смъртта? Ръководителят на обекта звънна на майка му, която трябваше да дойде и да го прибере.