Скоро след това отново се случи нещо. Той видя в YouTube какво се случва, ако човек смеси натрий и вода. Искаше му се да провери дали наистина е така. След като би последният звънец в училище, той изчака лабораторията по химия да се изпразни. Донесе вода в епруветка. Откри в кабинета на учителя по химия бутилка фенолфталеин и натрий. Сложи си гумени ръкавици и пусна фенолфталеина във водата. После заинтригувано пусна парченце натрий в кашичката. В следващия миг смесицата експлодира. Всичко в кабинета беше посипано с прах. Алармата за пушек се включи. Заслепен от пушека, Роберт успя да излезе в коридора слепешката. Няколко минути по-късно пристигнаха и пожарникарите. Пак сирени! Тогава Роберт остана със съучениците си на двора и се преструваше, че всичко е наред. Но естествено, успяха да го разкрият.
А сега той беше тук. В катакомбите. А все пак мястото му в никакъв случай не беше там. Умберто направи всичко възможно, за да обясни на майка му и на него, че мястото не е обезопасено и едно дете в никакъв случай не бива да стъпва там.
Роберт слушаше. Тишина. Нима беше сбъркал? Нима не беше чул стъпки? Спря се и се ослушва в продължение на няколко минути. След това събра смелост и продължи нататък.
Влезе в голямата камера. Прастарите каменни стени бяха покрити с неразбираеми знаци и символи.
Разпозна мястото. Това беше процепът в стената. Внимателно повдигна буркана. С помощта на фенерчето си освети символа, който търсеше. Коптския кръст, не анкх.
Това не е маловажна сензация.
Извади мобилния си телефон и направи няколко снимки на символа:
Отново някакъв звук. Като въздишка.
Роберт притаи дъх и замръзна на мястото си. „Има ли някой тук?” - това му се искаше да извика. Но не смееше. Все едно задаването на този въпрос щеше да накара онзи, който се криеше в тъмнината, да излезе от нея и да дойде при него. А може би не беше човек, а нещо.
Някой или нещо, което той не искаше да вижда.
Дълго време стоя на едно място и не смееше да помръдне.
Заслушан.
Звукът изчезна.
Дишането му се успокои. Естествено, че беше сам. Естествено, че тук нямаше друг освен него. Всичко това беше плод на фантазията му. Все пак се чувстваше така, все едно сънува кошмар; така, все едно беше главното действащо лице във филм на ужасите.
„Трябва да изляза навън” - помисли си той.
Тръгна бавно, вперил поглед в тъмното. Пусна отново фенерчето и освети тунела. Ако наистина някой го беше последвал, той трябваше да се намира именно там. Точно там.
Или може би зад завоя?
Я се стегни, Роберт! Не бъди пъзльо!
Прогони страха си. Принуди се да се отправи към стълбата.
Сенките изчезнаха в мрака. Едва когато пусна отново фенерчето, сенките отново се събудиха за живот. Бяха бързи. Не напълно истински. Като сенки на нещо, което не е истинско. Някой. Или нещо.
Отново изключи фенерчето. Представи си полумъртви хора, които хукват насреща му с широко разтворени ръце. Отново включи фенерчето. Трябваше да успее да си върне реалността.
Роберт продължи напред. Светлината на фенерчето проряза мрака. Коленете му трепереха. Усещаше чакъла под краката си. Светлинката се плъзгаше по стените. Отвсякъде го гледаха зяпнали скелети. Наблюдаваха го от местата, на които бяха поставени преди толкова много време. Не искаше да ги погледне. Не искаше да срещне погледите от празните очни дъна. Но като че ли мъртвите търсеха погледа му.
Когато влезе в още една камера, Роберт застана на едно място и се огледа. Не познаваше това място. Камерата се делеше на два тунела - един вдясно и един вляво. Трябваше да направи избор. Нямаше как.
„Този - помисли си той. - Почти съм сигурен, че минах през този тунел”.
Нали така?
Роберт се спусна по коридора, изпълнен със съмнения.
Съзря още един странен символ върху стената. Какво беше това? Око, кръст. Кое в този символ го караше да усеща подобно безпокойство?
Извади отново мобилния си телефон и щракна още един път:
„Още един магически символ” - помисли си той.
След това продължи. Със сигурност беше минал по този път на идване, нали така? Нали така. След няколко минути увереността му се изпари. Отново осъзна, че не разпознава мястото. Едва когато стигна до една влажна каменна стълба, която се спускаше в подземието, вече беше убеден. Със сигурност на идване не беше минавал покрай тази влажна каменна стълба. Беше се изгубил.