— Никой ли не ви помага? — попита съдията. Съдържателят се извърна, за да гребне от една делва в ъгъла малко туршия с черпак, и когато сложи зеленчуците в чиния на масата, каза:
— Нямаше да е зле някой да ми помага, но за зла врага всеки помагач, освен две ръце за работа има и една гладна уста. По-добре сам да си въртя дюкяна. А какво води знатни господа като вас в нашия град?
— Пътници сме — отговори съдията. — От столицата сме, с коприна търгуваме.
— Я виж ти! — възкликна съдържателят. — Непременно трябва да се запознаете с моя наемател господин У Фан, той също е от столицата.
— И той ли търгува с коприна? — попита сержантът.
— Не, той е нещо като художник. Аз много не разбирам, ама хората разправят, че го бивало. И сигурно е добър, защото от сутрин до вечер рисува! — съдържателят прекрачи до стълбището и се провикна: — Господин У, дошли са двама господа с пресни новини от столицата!
— Сега не мога да оставя работата си — чу се глас от горния етаж. — Нека те се качат!
Винопродавецът явно бе разочарован. Съдията го утеши, като остави на масата щедър бакшиш, и следван от сержанта, се качи по дървените стълби. На втория кат имаше само едно просторно помещение, осветено от широки, облепени с оризова хартия прозорци. Млад мъж в чудновато облекло рисуваше образа на Черния съдник от отвъдния свят. Носеше шарена куртка, на главата си бе вързал тюрбан от цветна коприна подобно на варварите отвъд границата. Платното, върху което рисуваше, бе разгънато върху огромна маса в средата на стаята. Стените между прозорците не се виждаха от окачени рисунки, временно прикрепени на хартиени свитъци. В дъното имаше бамбукова пейка.
— Поседнете там, господа, ако обичате — посочи я младият мъж, без да вдига очи от платното. — Остава ми да нанеса малко синя боя, ако прекъсна сега, няма да изсъхне равномерно.
Сержант Хун седна на кушетката. Съдията Ди остана прав и с интерес загледа сръчните движения на младия мъж. Несъмнено беше талантлив художник и все пак някои неща смущаваха, особено начинът, по който изписваше гънките на дрехите и лицата. Съдията обърна поглед към рисунките по стените и забеляза навред същия причудлив маниер. Мъжът нанесе последен щрих, изправи се и започна да мие четката в порцеланова купа. Междувременно изгледа съдията с проницателно око.
— Значи негово превъзходителство е нашият нов съдия — изведнъж каза той, както въртеше плавно четката в купата. — Тъй като очевидно сте дошли инкогнито, хайде да си спестим обичайните церемониалности!
Съдията Ди се стъписа от това съвсем неочаквано начало.
— Какво ви кара да мислите, че съм съдия? — попита той. Младежът се усмихна снизходително. Пусна четката, скръсти ръце, подпря се на масата с лице към съдията Ди и каза:
— Ако наистина съм портретист, за какъвто се имам, не мога да не видя във вас съвършен прототип на съдия. Моля ви хвърлете един поглед на моя съдия от преизподнята. Все едно че вие сте позирали, макар това, признавам, да не е особено ласкателно.
Съдията не можа да сдържи усмивката си. Даде си сметка, че няма смисъл да се опитва да заблуждава умния младеж, и каза:
— Имате право, аз действително съм Ди Жендзие, новият окръжен съдия на Ланфан, а това е моят помощник.
У бавно кимна.
— Името ви е известно в столицата — каза той, гледайки съдията право в очите. — И така, на какво дължа честта да ме посетите? Едва ли е, за да ме арестувате, за това щяхте да пратите стражниците си.
— А защо мислите, че мога да ви арестувам? — попита съдията У бутна тюрбана си назад.
— Не ми се сърдете, че изцяло прескачам етикета. Но нека да не губим време. Тази сутрин се разчу, че старият генерал Дън е бил убит. Между другото този лицемер напълно си го заслужаваше. А синът му, един мазник, разправя наляво и надясно, че аз, синът на командира У, отколешен неприятел на генерала, което не е никаква тайна, съм намислил да го убия. Вече от две луни младият Дън непрестанно слухти наоколо, опитва се да изкопчи нещо за мен от съдържателя долу и разнася глупашки клевети по мой адрес. Очевидно днес ме е обвинил за убийството на баща му. Всеки друг съдия щеше на часа да изпрати стражниците си да ме арестуват. Но ваша милост се слави с невероятната си прозорливост. Затова сте решили първо сам да проверите що за човек съм.
Сержант Хун все по-трудно сдържаше гнева си, докато слушаше безочливите думи на младежа. Накрая не се стърпя и скочи:
— Милостиви господарю, наглостта на този цапач е непростима! — извика той.
Съдията Ди вдигна ръка и заговори с лека усмивка: