— Кажете ясно и високо как се казвате и какво ви е занятието! — заповяда съдията.
— Недостойната особа, коленичила пред негово превъзходителство — поде У, — се нарича У Фан. Младши кандидат съм за литературните изпити, но по силата на личните си предпочитания упражнявам благородния занаят на художник.
— Обвинен сте — строго изрече съдията — в убийството на генерал Дън Хугуо. Говорете истината и само истината!
— Ваше превъзходителство — спокойно започна У, — категорично отхвърлям обвинението. Името на жертвата ми е известно, както и престъплението, заради което генералът е трябвало да напусне военната служба. Баща ми често е разказвал за това позорно деяние. Но твърдо заявявам, че никога не съм се срещал с генерала. Дори не знаех, че живее в Ланфан, докато синът му не започна да разпространява злостни клевети по мой адрес. Не обърнах никакво внимание на хулите му, защото те сами по себе си бяха тъй нелепи, че не се нуждаеха от опровержение.
— Щом е така — изрече съдията с леден глас, — защо генералът толкова се е страхувал от вас? Защо е разпоредил вратите на дома му денонощно да бъдат заключени и се е затварял в библиотеката си? И защо сте наели съучастници, които да следят дома му, ако не сте замисляли покушение над живота на генерала?
— Трудно ми е да отговоря на първите два въпроса, ваше превъзходителство — отговори със същия уверен глас У, — защото се отнасят до вътрешния ред в дома на Дън, към който нямам никакво отношение. Колкото до третия, отричам да съм наемал, когото и да било, за да следи дома на Дън. Нека обвинителят доведе тук поне едного, когото, както той твърди, съм бил наел, за да се изправим очи в очи!
— Не бъдете толкова самоуверен, млади човече — строго каза съдията. — Всъщност аз вече открих един от тези негодници и когато му дойде времето, ще направя очна ставка помежду ви.
— Мерзавецът Дън го е подкупил да лъжесвидетелства! — гневно извика У.
Съдията Ди със задоволство установи, че бе успял да извади У от равновесие, и си каза, че сега е моментът да го изненада още веднъж. Той се изпъна в цял ръст и каза с режещ глас:
— Аз, окръжният съдия, ще ви кажа защо мразите семейство Дън! Не е заради враждата между баща ви и генерал Дън, а по съвсем лична и позорна причина. Погледнете портрета на тази жена!
Съдията извади от ръкава си изрязаното от рисунката на У лице на богинята Куан Ин. Връчи я на началника Фън да я подаде на У, без да сваля очи от обвиняемия и от кандидата Дън. Забеляза, че щом спомена за жена, и двамата пребледняха, а очите на Дън се отвориха широко от ужас. В този миг съдията чу сподавен вик. Началникът Фън все още стоеше с рисунката в ръка. Лицето му бе пепеляво на цвят, сякаш бе видял призрак.
— Господарю — викна той, — това е голямата ми дъщеря — Бяла Орхидея!
При това неочаквано разкритие тълпата се раздвижи.
— Тишина! — гръмко викна съдията и без да издава собственото си слисване, по-тихо добави: — Началник, покажете рисунката на обвиняемия!
От погледа на съдията не убягна, че при вика на началника У видимо се стъписа, докато младият Дън въздъхна дълбоко, сякаш бреме се бе смъкнало от плещите му, и бледостта му се стопи. У втренчи поглед в рисунката.
— Говорете! — ревна съдията. — Какви са отношенията ви с това момиче?
У бе мъртвешки блед, но каза с нетрепващ глас:
— Отказвам да отговоря!
Съдията се облегна назад и каза студено:
— Обвиняемият, изглежда, забравя, че се намира пред съда. Заповядвам ви да отговорите на въпроса ми!
— И до смърт да ме изтезавате — отчетливо и ясно отвърна У, — няма да отговоря на този въпрос!
Съдията Ди въздъхна и каза:
— Обвинявам ви в неуважение към съда!
После даде знак на двама стражници и те смъкнаха робата от гърба на У. Други двама го сграбчиха за ръцете и го натиснаха надолу, докато лицето му опря пода. После погледнаха очаквателно началника си, който стоеше пред тях с тежкия бич в ръка. Фън вдигна изтерзаното си лице. Съдията Ди разбра. Фън бе почтен човек и се страхуваше да не пребие в гнева си У до смърт. Съдията посочи един як набит стражник. Той пое бича, вдигна мускулестата си ръка и ремъкът се стовари върху голия гръб на У. Художникът изохкваше при всяко врязване на камшика в плътта. След десетия удар от нацепения му гръб потече кръв. Но той очевидно нямаше намерение да говори. След двайсетия удар тялото му се свлече на пода. Стражниците докладваха, че е припаднал. По знак на съдията двама от тях го изправиха на колене и тикнаха в ноздрите му кърпа, напоена с оцет, докато се свести.