— Изчезвай оттук! За пая си ще дойдеш после. Заповядай, страннико — кимна той с мазна усмивка на Ма Жун.
В стаята вонеше на прегоряла лой. Беше непоносимо душно. Посред пръстения под стоеше желязна скара, пълна с жарава. Пет-шест души, мъже и жени, седяха около нея на ниски дървени пейки и печаха на медни шишове овнешко месо. Тримата мъже бяха само по опърпани панталони. Светлината от шарен хартиен фенер играеше по облените им в пот лица. Жените носеха широки плисирани фусти от червен и зелен муселин и къси елеци. Косите им бяха събрани в тежки кокове с вплетени в тях червени вълнени конци. Голите им гърди се подаваха от разкопчаните елеци.
Едноокият свъсено каза на Ма Жун:
— Петдесет гроша ядене и жена. Плаща се предварително!
Ма Жун изръмжа нещо и затършува из ръкава си. Измъкна един наниз и дълго си игра, докато го развърже. После, без да бърза, отброи петдесет гроша върху лепкавия от мръсотия тезгях. Мъжът протегна ръка. Ма Жун стисна китката му и я удари с все сила в тезгяха, преди онзи да докосне парите.
— Пиене давате ли? — попита Ма Жун и стисна по-здраво. Лицето на едноокия се сгърчи от болка.
— Не! — просъска той.
Ма Жун грубо блъсна ръката му и започна да ниже обратно грошовете.
— Няма да я бъде. Наоколо кръчми — колкото щеш!
Алчният поглед на мъжа бе прикован в стапящата се купчинка монети:
— Добре. Имаш кана вино.
— Виж как започваме да се разбираме! — каза Ма Жун. Той обърна гръб на тезгяха и се запъти към насядалите около скарата. За да е в тон, смъкна горнището на робата си през ръкавите и ги върза на кръста. После седна на единствената свободна пейка. Останалите умислено оглеждаха могъщия му торс, целия покрит с белези. Ма Жун извади един шиш от огъня. Той беше посвоему ценител на доброто хапване и от миризмата на граниво му се повдигна. Но си наложи да заръфа лакомо къс месо. Единият уйгур беше вече пиян. Прегърнал през кръста жената до себе си, той се люлееше напред-назад и тихичко подпяваше нещо неразбираемо. Пот се лееше като из ведро от главата и раменете му. Другите двама изглеждаха трезви. Бяха мършави, но Ма Жун знаеше, че не бива да подценява жилавите им мускули. Говореха си нещо на своя език.
Съдържателят постави на пода до Ма Жун малка глинена кана. Една от жените стана и отиде до тезгяха. Взе от полицата на стената триструнен саз, облегна се и запя. Гласът й бе дрезгав, но напевът бе игрив и не непоносим. Ма Жун одобрително огледа бедрата й, които прозираха през тънката муселинена фуста.
На вратата в дъното се появи четвърта жена, посвоему очарователна, макар и вулгарна на вид. Беше боса и всъщност нямаше друга дреха, освен просулена пола от избеляла коприна. Голите й гърди и ръце бяха изцапани със сажди. Явно идваше от кухнята. Тя се настани до Ма Жун и кръглото й лице грейна в усмивка. Той надигна каничката и отпи юнашка глътка от киселото вино. Изплю се в жаравата и попита:
— Как те викат, хубавице?
Момичето се усмихна и поклати глава. Не разбираше китайски.
— Хубаво, че с жените можеш и без приказки да се оправиш! — обърна се Ма Жун към двамата мъже срещу него.
По-високият се изсмя и попита на отвратителен китайски:
— Ти как се казва, страннико?
— Жун Бао — отговори Ма Жун. — А ти?
— Ловеца ми вика хора — отвърна мъжът. — А момиче — Тълби. Какъв вятър вее тебе?
Ма Жун го изгледа многозначително, като сложи ръка върху бедрото на засуканата си съседка.
— За туй много път бил чак тука — ухили се Ловеца. Ма Жун свъси гневно вежди и се изправи. Момичето се опита да го задържи, но той я отблъсна грубо. Заобиколи скарата, грабна Ловеца под мишница и го вдигна на крака.
— Какво току ме подпитваш, куче краставо? — изрева той в ухото му.
Ловеца погледна към останалите. Вторият уйгур не вдигаше очи от парчето месо. Съдържателят се бе облегнал на тезгяха и съсредоточено си чоплеше зъбите. Като че ли никой не изгаряше от желание да му се притече на помощ.
— Не докачай, Жун Бао! Попитах, щото китаец рядко тук идва.
Ма Жун го пусна и се върна на мястото си. Момичето го прегърна през рамото, той я погали по гърдите. След това пресуши каничката си на един дъх, изтри уста с опакото на дланта си и каза:
— Е, сега вече, след като се сприятелихме, защо да не ти кажа каквото ме питаш. Преди една-две луни поспорихме приятелски с едного в един военен пост, на три дни път оттук. Подавам му аз ръка, а той да вземе да си счупи черепа в юмрука ми. Случват се тия неща, само че властите не ги разбират, та рекох да се поразходя малко. И ей ме на, седя при вас с последните си грошове. Ако имаш някоя работа за човек като мен, насреща съм!