— Много съм ви признателен, госпожо, за това, че отговорихте на молбата ми и дойдохте. Бъдете сигурна, че ще сторя всичко, което е по силите ми, за да разгадая тайния смисъл на тази картина. Позволете ми да ви поздравя за вашия чудесен син. Изглежда изключително будно момче.
Госпожа Ю и Ю Шан се поклониха дълбоко и сержант Хун ги изпрати. Когато се върна, извика още от прага:
— Излиза, че най-трудно е да се намери нещо, написано от ръката на губернатора, господарю! Дали пък да не се обърнем към столичните власти? При императорския секретар не може да не се е запазил някой негов доклад.
— Изключено е — отвърна съдията. — Ще отидат поне три-четири седмици. Но може би тази художничка, гостенката, притежава някоя рисунка, надписана от губернатора. Хун, опитай се да разбереш дали е още жива и къде живее. Нямам особена надежда, че ще успеем да намерим този стар отшелник, за когото разказа госпожа Ю. Твърде смътни са сведенията за него. Нищо чудно и да е умрял.
— Господарю, мислите ли да продължите с делото на кандидата Дън на следобедното заседание? — попита сержантът.
Предната вечер съдията Ди не обясни какво бе открил в стиховете на младия Дън, и сега любопитството глождеше сержанта. Съдията Ди не отговори веднага. След няколко минути се изправи и каза:
— Честно казано, Хун, още не съм решил. Ще помислим, след като се върнем от имението. Иди сега да провериш дали носилката е готова, и извикай Ма Жун.
Сержант Хун разбра, че е безсмислено да настоява. Когато всичко бе готово, съдията се качи в носилката, а сержант Хун и Ма Жун пришпориха конете си.
Излязоха от града през Източната врата и известно време вървяха по тесен път сред оризищата. Пред един хълм Ма Жун попита някакъв селянин за пътя и той им каза да свият вдясно на първия разклон. Навлязоха в занемарен път, целия обрасъл в бурени и шубраци. Носачите свалиха носилката на земята и съдията Ди слезе.
— По-добре да продължим пеша, господарю! — каза Ма Жун. — Паланкинът не минава.
Той върза юздите на коня си за едно дърво и сержант Хун направи същото. Всички тръгнаха в редица начело със съдията. След множество завои, стръмнини и наклони неочаквано се озоваха пред грамадна порта. Тук-там по страничните стълбове се виждаха остатъци от червен лак и някогашна позлата. Дъските бяха пропукани, едното от двете крила зееше.
— Та тук се влиза като във воденица! — учуди се съдията.
— И все пак в цял Ланфан няма по-сигурно място — обади се сержант Хун. — И най-безразсъдният разбойник не ще се осмели да прекрачи този праг. Хората разправят, че имало призраци!
Съдията бутна скърцащата врата и пристъпи в разкошна навремето градина. Сега всичко беше запуснато, коренищата на исполинските кедри бяха пропукали плочника, пътеката се препречваше от гъсти храсти. Цареше абсолютна тишина, не се чуваше дори птича песен. Ма Жун отмести гъсто сплетените клони, за да мине съдията. Пред очите им се показа голяма занемарена къща, опасана с висока тераса. Беше огромна еднокатна постройка, извънредно внушителна някога. Сега покривът бе пропаднал на няколко места, вятърът и дъждът силно бяха повредили резбованите врати и колони.
Ма Жун изтича по изронените стъпала на терасата и се огледа. Не се виждаше жива душа.
— Има посетители! — викна той с цяло гърло. Отговори му само ехото.
Влязоха в приемната. От стените висяха парчета мазилка, в един ъгъл бяха струпани счупени мебели. Ма Жун извика пак, но и този път никой не отговори. Съдията Ди седна предпазливо на един стар стол.
— Вие двамата огледайте наоколо. Старците сигурно работят в градината отзад.
Съдията Ди скръсти ръце и отново се учуди на дълбоката неестествена тишина. В следващия миг прокънтяха забързани стъпки. Ма Жун и сержант Хун връхлетяха в приемната.
— Господарю — едва смогна да изрече Ма Жун, — намерихме труповете на старците!
— Мъртъвците не могат да напакостят никому — смръщено каза съдията. — Да вървим!
Двамата помощници тръгнаха по мрачен коридор, който ги изведе в просторна градина, заобиколена със стари борове. В средата се издигаше осмоъгълен павилион. Ма Жун безмълвно посочи една цъфнала магнолия. Съдията Ди слезе от терасата и нагази в избуялата трева. На бамбукова пейка под магнолията имаше две тела.
Труповете, или онова, което бе останало от тях, сигурно лежаха тук от няколко месеца. През овехтелите разпадащи се дрехи се подаваха кости, тук-там по черепите стърчаха бели кичури. Ръцете бяха скръстени на гърдите. Съдията Ди се наведе над телата и внимателно ги разгледа.
— Като че ли са си отишли от естествена смърт. Според мен, когато единият е починал, другият е легнал до него и е изчакал на свой ред смъртта. Ще наредя на стражниците да отнесат двата трупа в съдилището за аутопсия, но не очаквам потресаващи разкрития.