Ма Жун мрачно клатеше глава:
— Ако изобщо има нещо тук, ще трябва да си го намерим сами.
Съдията Ди влезе в павилиона. Само изисканите решетки на прозорците бяха останали от някогашното великолепие. Сред голите стени стърчеше една голяма маса и това беше всичко.
— Тук старият губернатор е обичал да рисува и да чете — каза съдията. — Накъде ли води онази портичка в задната ограда?
Излязоха от павилиона. Ма Жун бутна дървената портичка и тя се отвори без съпротива. Озоваха се в малък двор, покрит с плочник. Отсреща сред надвисналите клони се издигаше голяма каменна врата. Куполовидната й стряха бе покрита със сини гледжосани керемиди. От двете страни започваше стена от непроходими храсти и гъсто засадени дървета. Съдията Ди вдигна поглед към надписа върху един каменен блок над вратата и се обърна към придружителите си:
— Явно това е входът за прочутия лабиринт на губернатора. Вижте онзи стих. Той гласи:
Сержантът и Ма Жун зяпаха нагоре. Йероглифите бяха много изящни, с красиво преплетени краища.
— Нищо не мога да прочета! — извика по някое време сержант Хун.
Съдията Ди сякаш не го чу. Не можеше да откъсне очи от надписа.
— По-съвършена калиграфия не съм виждал! — въздъхна той. — За жалост подписът е обрасъл в мъх и не мога да го различа. А, да! „Отшелникът в жеравови пера“. Какво странно име! — съдията се замисли и продължи след малко: — Не помня да съм чувал за такъв човек. Но който и да е той, надписът му е съвършен! Пред такова владеене на благородното изкуство човек разбира преклонението на древните, които са сравнявали калиграфията с напрежението на дебнеща пантера и дивата ярост на дракона, опълчен срещу гръм и порой.
Съдията Ди мина под сводестия вход, клатейки възхитено глава.
— На мен ми харесва почерк, дето да мога да го чета! — прошепна Ма Жун на сержанта.
Пред тях се извисяваше редица вековни кедри. Бодливи храсти и грамадни каменни блокове запълваха разстоянието между дебелите им стволове. Високо горе сплетените върхари затуляха небето. Миришеше на гнила шума. Отдясно два чепати бора от двете страни на пътеката образуваха естествена врата. Сред корените на единия стърчеше каменна плоча с надпис „Вход“. Нататък започваше мрачен влажен тунел, който се губеше зад един завой.
Докато надничаше в този зловещ зелен тунел, съдията Ди внезапно потръпна целият. Обърна се бавно. Отляво имаше друг тунел. На един от големите камъни между кедровите дървета се четеше „Изход“. Ма Жун и сержант Хун стояха зад съдията и не помръдваха. Изглежда, и те имаха усещането за надвиснала заплаха. Съдията Ди отново надникна в тунела. Отвътре лъхаше хлад. Студено течение го прониза до кости. В същото време не трепваше нито едно листо. Той искаше да отклони погледа си, но тъмният тунел сякаш го бе омагьосал. Някаква невидима сила го теглеше навътре. Стори му се, че зърва сред зеления сумрак внушителната фигура на стария губернатор, който му махаше да влезе. С огромно усилие на волята успя да се овладее. За да се освободи от зловещото усещане, заби очи в земята, застлана с дебел килим от гниещи листа.
В миг сърцето му замря. Почти пред краката си забеляза върху дебелия разкалян килим отпечатък от малък крак, сочещ към тунела. Сякаш този зловещ знак беше заповед да влезе. Пое си дълбоко дъх и рязко се обърна, като каза небрежно:
— По-добре да не влизаме в лабиринта, без да сме се подготвили, както трябва.
Върна се през каменната врата, прекоси застланото с плочи дворче и излезе в градината. Никога не се беше радвал така на слънцето. Вдигна очи към грамадния кедър, под който стояха. Върхът му се издигаше високо в небето.
— Много ми се иска да имаме поне най-обща представа за големината и формата на този лабиринт — каза съдията на Ма Жун. — Мисля си, че ако се покатериш до върха на това дърво, ще можеш да разгледаш цялата околност.
— От това по-лесно няма! — с готовност възкликна Ма Жун.
Отхлаби широкия си пояс и съблече горната си дреха. Подскочи и увисна на най-долния клон. После се изтегли нагоре и се изгуби сред гъстата корона. Съдията Ди и сержант Хун седнаха на един паднал дънер. Никой не проговори. Над главите им нещо изшумоля. Ма Жун скочи на земята и тъжно погледна разкъсаната си роба.
— Изкачих се на самия връх, господарю. Добре се вижда целият лабиринт. Кръгъл е и сигурно е повече от четири декара, стига чак до подножието на планината. Но какво е разположението, не разбрах. Короните на дърветата опират една в друга и закриват почти всичко. Само тук-там се вижда по нещо от алеята, а също и парцали мъгла. Сигурно вътре има блата.