През деня кварталът имаше още по-окаян вид. По улиците не се виждаха хора, явно си отспиваха. Скоро Ма Жун се загуби в лабиринта от тесни улички и не можа да намери къщата, в която го бяха водили предната вечер. Блъсна наслуки една врата. Вътре на дървен одър лежеше една недооблечена повлекана. Ма Жун изрита одъра. Жената се надигна неохотно, изгледа го с празни очи и се зачеса по главата.
— Оролакчи! — дрезгаво избоботи Ма Жун в ухото й.
Тя сякаш едва сега се събуди. Скочи чевръсто и изчезна зад една завеса в дъното на стаята. След миг се появи отново, помъкнала за ръката едно дрипаво хлапе. Посочи Ма Жун и заломоти като мелница. После и на него му каза нещо. Той закима с глава, макар да не разбираше думичка.
Хлапето направи знак на Ма Жун и изхвърча на улицата, а помощникът на съдията го последва по петите. Малчуганът свърна в един тесен проход между две къщи и Ма Жун с мъка промуши едрото си туловище след него. На минаване под едно квадратно прозорче си помисли, че речеше ли някой в този миг да му пръсне черепа, той би бил напълно безпомощен.
Робата му се закачи на един пирон. Ма Жун се спря и погледна тъжно скъсаното, после сви рамене. В края на краищата разпраната дреха му придаваше още по-правдоподобен вид. В този миг точно над него прозвуча тих ласкав шепот:
— Жун Бао, Жун Бао!
Вдигна глава. От малкото прозорче надничаше Тълби.
— Как си, хубавице? — любезно попита Ма Жун. Тълби изглеждаше много развълнувана и му зашепна нещо с ококорени очи.
— Нищо не ти разбирам, моето момиче — поклати той глава. — Сега бързам, друг път ще дойда.
Обърна се да тръгне, но Тълби промуши голата си ръка през прозорчето и го хвана за яката на робата. Посочи натам, където се бе скрило хлапето, и енергично заклати глава. После прокара показалец през гърлото си.
— А, не се притеснявай — ухили се Ма Жун. — Колачите са мои хора.
Тълби го притегли към прозореца. За миг бузата й докосна неговата. Лъхна го лека миризма на овча лой, но това дори се стори приятно на мъжествения помощник на съдията. Той се освободи внимателно от прегръдката й и продължи нататък. На откритото го пресрещна хлапето, явно уплашено, че го е загубило. Прескочиха купчина боклук и се прехвърлиха през някакъв порутен зид. Хлапето посочи една чисто измазана къщурка, самотно щръкнала сред съборетините, и си плю на петите. Ма Жун разпозна мястото, където го бе водил Ловеца предната нощ. Почука на вратата.
— Влез! — извика някой отвътре.
Ма Жун отвори вратата и в същия миг застина. На отсрещната стена се бе облегнал висок слаб мъж. Погледът на Ма Жун залепна за дългия зловещ нож в дясната му ръка, готов да излети напред. След малко варваринът прекъсна напрегнатото мълчание:
— Значи ти си Жун Бао. Седни!
Той прибра ножа в кожена кания и се настани на едно от ниските столчета. Ма Жун направи същото.
— Снощи Ловеца ме доведе тук — поде той, — затова…
— Млък! — прекъсна го другият. — Ако не знаех за теб, досега да си станал на решето. Моят нож не пропуска.
Сигурно е така, помисли си Ма Жун, докато пръстите на мъжа нежно галеха канията. Уйгурът говореше безупречен китайски, явно беше някакъв вожд. Ма Жун се усмихна заговорнически:
— Казаха ми, че ваша милост може да ми намери работа, защото съм позакъсал напоследък.
— Ти си изменник — презрително каза уйгурът, — а изменниците само за пари мислят. Но може и да свършиш нещо полезно. Само че си опичай ума! Усъмня ли се за най-малкото нещо, ножът не ти мърда!
— То се знае, ваша милост — побърза да се съгласи Ма Жун. — Как да ви кажа, аз…
— Стига! — властно го прекъсна варваринът. — Слушай внимателно сега, защото не повтарям. В равнините отвъд реката са събрани три наши племена. Утре в полунощ ще нападнем Ланфан. Можехме отдавна да го направим, но не искахме да се лее излишна кръв. Китайските властници са лениви и самодоволни, а пътят на запад не минава вече оттук, тъй че няма защо да се тревожат за керваните с данъка от васалните княжества. От столицата няма да бързат да пратят помощ за този затънтен град в другия край на империята. Кой китаец ще вземе на сериозно едно наше нападение? Докато се наканят да сторят нещо, ние вече ще сме се укрепили в Ланфан и ще можем да ги отблъснем. Най-важното е нападението да стане внезапно. Вече са взети мерки за превземането на съдилището. Ще убием съдията и неговите копои. Нуждаем се от неколцина китайци, които да обезвредят охраната на градските врати.
— Гледай ти късмет! — извика Ма Жун. — Аз имам един приятел в Ланфан, тъкмо той ви трябва. Беше сержант, но му се наложи да бяга. Това куче Ди, новият съдия, нещо се е заял с него.