Един старец в изкърпена роба и с голяма кръгла сламена шапка на главата поливаше редица цветя в саксии. Из въздуха се носеше нежно ухание на орхидеи. Съдията Ди разтвори още по-широко клоните и попита учтиво:
— У дома ли е учителят Жеравова Роба?
Старецът се обърна. Гъсти мустаци и дълга бяла брада скриваха долната половина на лицето му, челото и очите не се виждаха от широката шапка. Той не отговори нищо, само махна към къщата. Остави лейката си и изчезна зад къщата, без да каже дума.
Съдията Ди не бе очарован от този безразличен прием. Нареди сухо на сержанта да го изчака отвън и докато Хун се разполагаше на една пейка недалеч от портичката, се изкачи по стъпалата и влезе в къщата. Озова се в просторна празна стая. Дървеният под и измазаните с вар стени бяха голи. Обзавеждането се състоеше от дървена маса и две столчета, поставени пред ниския прозорец, както и от бамбукова масичка до стената в дъното. Беше като в селска къща, само дето всичко блестеше от чистота.
От домакина нямаше и помен. Съдията Ди започна да се ядосва и дори съжали, че е бил толкова път. Седна с дълбока въздишка на едното столче и погледна през прозореца. Разкошните цветя, наредени по полици на чардака, грабнаха окото му. Редки видове орхидеи разтваряха цвят в порцеланови и глинени саксии, цялата стая бе пропита с благоуханието им. Съдията Ди усети как малко по малко вълшебният покой на мястото ляга като мехлем върху тревожното му съзнание. Разнесе се напевното жужене на невидима пчела и времето сякаш спря. Нищо не бе останало от раздразнението му. Облакъти се на масата и се огледа спокойно. Над бамбуковата масичка висеше свитък. Прочете разсеяно изписаните на него стихове, дивейки се на неповторимата калиграфия:
Странни стихове, помисли си съдията, могат да се тълкуват всякак. От мястото си не можеше да различи подписа и печата в долния край на свитъка. Той се надигна, но в дъното една завеса рязко се дръпна и влезе старецът. Беше се преоблякъл в кафява памучна роба, на главата му нямаше нищо. Носеше котле, от което се вдигаше пара. Съдията Ди скочи и се поклони дълбоко. Старецът кимна и седна на другото столче, с гръб към прозореца. След известно колебание съдията също седна.
Върху сбръчканото лице на стареца, напомнящо спаружена ябълка, ярко червенееха устните. Когато наведе глава, за да напълни с вряла вода чайника, дългите му бели вежди надвиснаха като перде пред очите. Съдията Ди почтително изчакваше учителят да заговори пръв. Домакинът захлупи чайника, скръсти ръце в ръкавите си и вдигна поглед към съдията. Под рунтавите вежди гледаха проницателни като на орел очи.
— Простете небрежността на стареца — заговори той с дълбок благозвучен глас. — Много рядко приемам гости.
Съдията бе поразен от бисерната белота на зъбите му.
— Моля да ме извините за неочакваното посещение — започна съдията. — Ю…
— Ю! — прекъсна го старецът. — Значи сте от прочутия род Ю?
— Не — побърза да обясни съдията. — Името ми е Ди. Аз…
— Да, да — умисли се домакинът. — Много отдавна не съм виждал моя стар приятел Ю. Колко години станаха, откак се е споминал, осем ли? Или девет?
Паметта започва да му изневерява, помисли си съдията, но с грешката си домакинът като че ли налучка точно целта на посещението му и съдията реши да не го поправя. Старецът напълни чашите с чай и унесено продължи да следва нишката на спомените си:
— Да… той беше човек с велики предначертания. Трябва да са минали… най-малко седемдесет години, откакто следвахме заедно в столицата. Да, моят стар приятел виждаше столетия напред. Готвеше се да изтръгне из корен злото, да обнови империята…
Гласът му затихна в шепот. Той поклати няколко пъти глава и отпи от чая си.
— Интересувам се от живота на губернатора Ю тук, в Ланфан — нерешително поде съдията.
Домакинът сякаш не го чу и продължи да отпива бавно. Съдията взе своята чаша. Още с първата глътка усети, че по-добър чай не бе опитвал. Мекият аромат сякаш изпълни цялото му тяло. Старецът изведнъж каза: