— Водата е от извора в скалите. Снощи пъхнах чаените листенца в една хризантема и ги извадих сутринта, когато цветът се разтвори на слънцето. Попили са уханието и животворната сила на утринната роса — и без всякакъв преход смени темата: — Когато Ю започна сановническата си кариера, аз се заскитах из империята. Той стана префект, после — губернатор. Името му отекваше в мраморните зали на императорския дворец. Преследваше безчестните, защитаваше и подкрепяше достойните и направи много, за да тръгне империята в правия път… И един ден, когато вече беше постигнал почти всичко, към което се стремеше, разбра, че сина си не е успял да вкара в правия път. Подаде си оставката от всички постове, засели се тук и заживя далеч от всички, отдаден на грижите около земите и градината си. Така обстоятелствата ни събраха отново след повече от петдесет години. Бяхме постигнали една цел, но по различни пътища.
Неочаквано старецът се изсмя по детински и додаде:
— Неговият път беше дълъг и лъкатушен, моят — къс и прав! — и замълча.
Тези думи сепнаха съдията Ди и той понечи да попита какво точно означават, но старецът подхвана отново:
— Малко преди кончината му дълго си говорихме за това. Тогава написа и онова на стената. Идете да видите каква калиграфия!
Съдията Ди веднага стана и пристъпи към окачения свитък. Сега вече разчете и подписа: „Ю Шушиен, Обиталището на покоя.“ Вече нямаше съмнение! Завещанието в свитъка с рисунката, донесен от госпожа Ю, бе фалшификат. Подписът напомняше подписа под натрапеното завещание, но явно бе излязъл изпод друга ръка. Съдията бавно поглади брадата си. Изведнъж му просветна. Той се върна на столчето и каза:
— Ако позволите най-почтително да отбележа, почеркът на губернатора е прекрасен, но все пак не може да се мери с вашата калиграфия. Надписът над входа към лабиринта на губернатора ми се стори…
Старецът сякаш не го слушаше. Той рязко прекъсна думите му:
— Един човешки живот не стигаше, за да изчерпа невероятната енергия на моя стар приятел. Дори след като се засели тук, не можеше да се спре и продължи да крои всякакви начертания, като някои от тях трябваше да дадат плод чак след смъртта му. Желанието за усамотение го накара да съгради оня чудноват лабиринт. Но можеше ли някъде да остане самотен, когато в главата му като разгневени оси бучаха стотици замисли?
Старецът поклати глава. Наля си втора чаша чай.
— Имаше ли старият губернатор приятели тук? — попита съдията.
Домакинът приглади бавно едната от рунтавите си вежди, изсмя се в брадата си и каза:
— След всичките тези години, през които не се спря, след като бе чул и видял толкова, Ю упорстваше да изучава класиците. Дори ми изпрати един вързоп книги чак тук. Извънредно полезен дар. По-добри подпалки за печката не съм имал!
Съдията Ди се канеше да възрази почтително срещу такова отношение към класиците, но домакинът не му остави време и продължи:
— Този Конфуций! И той не е можел да се спре. От толкова пърхане не е разбрал, че колкото повече се блъска, толкова по-малко постига и колкото повече придобива, толкова по-малко притежава. И него нищо не е можело да го спре също като губернатора Ю… — старецът замлъкна, после измърмори: — И като вас, млади човече!
Неочакваната забележка свари съдията напълно неподготвен. Той се изправи, поклони се ниско и смирено каза:
— Ще простите ли на благоговейно преклонената пред вас особа дързостта да запита…
Домакинът също беше станал:
— Всеки въпрос води до друг въпрос. Вие сте като рибар, който се обръща с гръб към реката и мрежите си и тича да се катери по дърветата, за да лови там риба. Или пък като онзи, дето прави лодка от желязо и пробива дупка в дъното й, а после се надява да прекоси с нея реката. Опитайте се да хванете въпросите откъм добрия край, започнете с отговорите. Един ден така може да стигнете и до отговора, който ви е нужен. Сбогом!
Докато съдията Ди свеждаше глава в поклон, неговият домакин вече му бе обърнал гръб и ситнеше към завесата в дъното на стаята. Ди изчака синята завеса да се затвори зад стареца и излезе.
Сержант Хун спеше на пейката, подпрян на бамбуковата ограда. Съдията го събуди. Сержантът прокара ръка по очите си и каза с блажена усмивка:
— През живота си не съм спал тъй сладко. Дори успях да сънувам и станах четири-петгодишно хлапе. Преживях отново разни случки от детството, за които съвсем бях забравил.
— Странно е това място… — замислено каза съдията Ди.
Докато се изкачиха на билото, и двамата не проговориха. Спряха да си починат под боровете и сержантът попита:
— Научихте ли от отшелника онова, на което се надявахте, господарю?