Дън отвори уста. Съдията стовари с всичка сила юмрука си на бюрото.
— Мълчи! — изрева той и продължи с малко по-спокоен глас: — На тържествената вечеря по случай юбилея на баща ти през цялото време си държал кутията с отровните сливи в ръкава си. Когато баща ти е станал от масата, ти, неговият предан син, си го придружил до библиотеката. Домоуправителят е вървял на няколко крачки след вас. После баща ти отключва вратата. Ти коленичиш и му пожелаваш лека нощ. През това време домоуправителят влиза вътре, за да запали двете свещи на бюрото. Използваш мига, за да извадиш кутията от ръкава си и безмълвно да я поднесеш на генерала. Свеждаш глава, надписът на капака прави всяко обяснение излишно. Баща ти благодари и пъха кутията в ръкава си. Именно тогава излиза домоуправителят и остава с впечатлението, че баща ти прибира ключа в ръкава си, като ти благодари, задето си му пожелал лека нощ. Но се е бавил вътре около две минути, докато запали свещите. Смешно е да се допусне, че през цялото това време баща ти е продължавал да стиска ключа в ръка! Очевидно го е бил пъхнал в ръкава си веднага след като е отключил. Не, жестът, зърнат от домоуправителя, е бил, за да прибере кутията. Оръжието, с което един извратен син се е опитал да убие баща си!
Очите на съдията Ди се забиха като две ками в зениците на Дън. Младежът започна да трепери целият. Погледът на съдията ставаше все по-заплашителен.
— Всъщност ти не си убил баща си — продължи съдията с уморен глас. — Преди да отвори кутията, оръжието на губернатора го е поразило.
Кандидатът Дън преглътна мъчително няколко пъти. След това се прокашля и извика пресилено:
— Но защо? Защо да се опитвам да убия баща си?
Съдията стана и грабна един свитък от документите по делото „Дън“. Разви го, изправи се досами младежа и изрева със страшен глас:
— Ти ли, нещастен безумецо, се осмеляваш да ми зададеш този въпрос, когато нескопосните ти похотливи стихчета не само ясно посочват разпасаната жена, заради която си намразил баща си, но и говорят достатъчно за порочната ви връзка! — съдията хвърли свитъка в лицето на Дън и продължи: — Я прочети, за да си опресниш паметта, некадърните си стихове за алабастровата й гръд и за луната, която никой не одумвал за петната й. Научих случайно от една прислужничка, че четвъртата жена на баща ти имала на лявата си гръд голяма грозна бенка. Дън, ти си извършил гнусно престъпно прелюбодеяние с една от бащините ти съпруги!
Пак се възцари тягостно мълчание. Когато съдията проговори след малко, гласът му звучеше уморено:
— Мога да ви изправя двамата с любовницата ти пред съда за това отвратително прелюбодеяние. Но целта на закона е преди всичко да се поправят неправдите, предизвикани от престъпни деяния. В твоя случай е късно. Единственото, което може да се стори, е да се пресече пътят за разпространение на злото. Когато един клон изгние, градинарят го отрязва, за да спаси живота на дървото. Баща ти не е сред живите, ти си единственият му син и нямаш деца. Този загнил клон от рода Дън трябва да бъде отрязан! Това е всичко, кандидат Дън.
Младежът се завъртя на пети и излезе от кабинета. Коленете му се огъваха, крачеше като насън.
На вратата се почука. Лицето на съдията просветля, когато видя Цяо Тай.
— Седни, приятелю! — покани го той с уморена усмивка. Помощникът се отпусна на едно от столчетата. Лицето му беше бледо, чертите — изопнати. Без никакво предисловие започна с безизразен глас, сякаш четеше официален доклад:
— Преди десет години, есенно време, генерал Дън Хугуо начело на седем хиляди души се озова лице в лице с леко превъзхождащи варварски сили отвъд северната граница. Очертаваше се равностойна битка. Но генералът не пожела да излага на опасност живота си. Влезе в тайни преговори с варварите и получи от техния вожд обещание, че ще отстъпят. При едно условие! Варварският предводител пожела в замяна на отстъплението главите на седемстотин наши момчета. Неговите хора трябвало да отнесат в становете си доказателство за своята храброст. Дън прие тази недостойна сделка. Заповяда на шести полк от Лявото крило да заеме изнесена напред позиция в края на равнината. Полкът се състоеше от осемстотин души начело с командващия Лян, един от най-безстрашните висши офицери в нашата велика императорска армия, и осем капитани. Едва бяха успели да стъпят в долината, и две хиляди варвари се сринаха върху тях от планинския склон. Всички се биха храбро, но какво можеха да направят при такова превъзходство на противника! Загинаха до един. Варварите отсякоха главите на повечето, набучиха ги на копията си и заминаха. Седмина от осемте капитани бяха насечени на парчета. Но осмият, зашеметен от удар с копие по шлема, остана да лежи, затиснат под коня си. Дойде в съзнание след заминаването на варварите и с ужас установи, че е единственият оцелял.