Съдията замълча и отпи от чашата си. В стаята цареше дълбока тишина. Той продължи:
— В това време едно странно противоречие не ми даваше мира. Дън бе направил всичко възможно кутията със сливи да се превърне в недвусмислено обвинение срещу У и би трябвало да е взел същите мерки с първото си оръжие. Но колкото и да си напрягах мозъка, не можех да открия в убийството на генерала никаква улика срещу нашия художник. Как можеше да се обясни това? Реших да се завърна към първото си предположение: убийството е било извършено от някакъв загадъчен непознат и просто по случайност е съвпаднало с опита за отравяне, предприет от гнусния Дън. По принцип не вярвам в съвпаденията, но този път бях принуден да призная, че, изглежда, е станало така.
— Съвпадението е станало — забеляза Цяо Тай, — защото генерал Дън имаше много врагове. Старият губернатор е убил генерала, защото той предаде на гибел своите войници.
Съдията кимна одобрително и продължи:
— Това предположение не ме доближаваше до разрешаването на загадката, но ми позволяваше да отстраня Дън и У от листата на заподозрените. Когато открих защо Дън е искал да убие баща си, приключих с едната страна на въпроса, при това не най-маловажната.
— Сега разбирам — обади се сержантът — какво искаше да каже господарят, когато заяви, че вече е изяснил наполовина случаят. Господарят е съзрял връзка между грозната бенка на лявата гръд на четвъртата съпруга на генерала, зърната от Черна Орхидея, и образа в стихотворението на Дън!
— Да, прав си — каза съдията. — Но признавам, че никога нямаше да разбера кой е истинският извършител, ако старият губернатор сам не бе сложил името си под убийството. Никой не бе влизал в библиотеката и не бе излизал оттам и аз стигнах до извода, че смъртта е предизвикана от някакъв находчив механизъм. Но четката пазеше тайната си. Аз не бях в състояние да се меря с блестящия ум на губернатора. Дори часове наред да бях оглеждал четката, едва ли щях да открия пружинките, прилепнали отвътре за стената на дръжката. По време на посещението си при учителя Жеравова Роба научих, че „Обиталището на покоя“ е литературен псевдоним на стария губернатор, и изведнъж си спомних, че бях видял това име изрязано върху дръжката на четката, с която генералът е писал по време на смъртта си. Спомних си също разказа на Тао Ган за планинските варвари и техните цеви и си помислих, че дръжката на четката би могла да изпълни някаква подобна роля. Преместеният свещник на бюрото ми подсказа, че механизмът е задействал, когато четката е била нагрята. Останалото беше детска игра.
— Какво ще правим, ако кандидатът Дън не се самоубие? — попита Цяо Тай.
— Ще ги изправя заедно с любовницата му пред съда, ще ги обвиня в прелюбодеяние и ще ги подложа на изтезания, докато не признаят престъплението си — с равен глас отвърна съдията.
Той поглади дългата си брада и изгледа проницателно помощниците си. Никой не попита нищо и той продължи:
— А сега да минем към другия случай, завещанието на стария губернатор.
Помощниците се завъртяха на столчетата и вдигнаха очи към свитъка на стената.
— Скритото в подплатата завещание — започна съдията — е било само за заблуда на Ю Ки. И той е клъвнал на въдицата. Задоволил се е да унищожи документа, а свитъка е върнал на госпожа Ю. Старият губернатор е познавал добре сина си. Истинското указание е в картината, извънредно остроумно предадено.
Съдията стана и пристъпи към свитъка. Помощниците му се скупчиха около него.
— Подозирах, че може би съществува някаква връзка между тази картина и имението на губернатора. Затова и пожелах да разгледам извънградския дом.
— Но кое ви накара да мислите така? — нетърпеливо попита Тао Ган.
— Губернаторът е изразил изрично желание двете да не бъдат пипани след смъртта му. Направил е възможното свитъкът да не бъде унищожен и е зарекъл Ю Ки да не внася никакви промени в имението. Отначало си мислех, че пейзажът е закодиран план на къщата в имението с указание за мястото, където е скрито истинското завещание. Но там не открих ни най-малкото съответствие между пейзажа и постройката. И едва снощи изскочи липсващото парче от мозайката.
Съдията погледна четиримата си помощници с доброжелателна усмивка. Те не изпускаха от очи устните му.