Глава 23
Съдията Ди води хората си към сърцето на лабиринта; таен павилион разкрива страшната си тайна.
След един час в имението на стария губернатор цареше необичайно оживление. Навред се виждаха стражници. Едни сечаха храстите, избуяли по алеята, други описваха мебелите в къщата, трети претърсваха градината зад нея.
В дворчето с плочника, изправен пред каменната врата към лабиринта, съдията даваше последните си наставления на сержант Хун, Ма Жун и Тао Ган. Двайсетина стражници се бяха струпали около тях.
— Не зная колко време ще трябва да вървим. Надявам се, че няма да е дълго, но все пак не можем да сме сигурни. Навлезем ли в лабиринта, на всеки двайсет крачки един стражник трябва да остава на пост, така че да се чува с този пред себе си и със следващия. Никак не ми се иска да се изгубим вътре — после се обърна към Ма Жун: — Ти ще вървиш начело с копие в ръка. Приказките, че вътре имало разни капани, ми се струват измислица, но мястото е запуснато от години и нищо чудно някой див звяр да си е направил бърлога вътре. Препоръчвам на всички да бъдат много бдителни.
При тези думи те минаха през каменната врата и навлязоха в лабиринта. Посрещна ги влажен мирис на гниеща шума. Алеята беше достатъчно широка, за да вървят двама души един до друг. Гъсто засадените дървета и огромните каменни блокове между тях образуваха плътна стена от едната и от другата страна. Короните се сключваха над главите им, омотани в плетеница от лиани, които на места висяха толкова ниско, че съдията и Ма Жун бяха принудени да се навеждат, за да минат отдолу. Не се виждаше никакъв бор. Огромни гъби покриваха стволовете на дърветата. Минавайки, Ма Жун прониза една с копието си и във въздуха се надигна вонящ облак бял прах.
— Внимавай, Ма Жун! — предупреди го съдията. — Може да са отровни.
Когато алеята направи първия си завой наляво, съдията спря и с доволна усмивка посочи три чепати бора.
— Първата табела! — каза той.
— Внимавайте, господарю! — извика Ма Жун. Съдията отскочи пъргаво встрани. На земята тупна един паяк, голям колкото мъжка длан. Косматото му тяло беше осеяно с жълти точици, зелените му очички святкаха злобно. Ма Жун го смачка с дръжката на копието си.
— Никак не ми се иска някоя от тези гадини да ми падне във врата! — сухо каза съдията и придърпа шала си.
След двайсетина крачки алеята отново зави, този път надясно.
— Чакай! — викна съдията към Ма Жун. — Ето и втората табела.
До алеята се издигаха четири бора в редица.
— Тук трябва да излезем от алеята и да намерим тайния проход. Претърси храстите между втория и третия бор!
Ма Жун замушка с копието си в плътния гъстак. Изведнъж отскочи назад и грубо дръпна господаря си за ръкава на робата. Червена усойница, близо две стъпки дълга, пропълзя като светкавица по гнилите листа и изчезна в коренището на единия от боровете.
— Любезно посрещане, няма що! — изръмжа Ма Жун. — Тази подробност губернаторът е забравил да нарисува в пейзажа си.
— Затова те накарах да сложиш дебели гети! — сопна му се съдията. — Внимавай къде стъпваш!
Ма Жун приклекна и занаднича през листака. После се изправи и каза:
— Има пътека там, но е съвсем тясна, колкото за един човек. Аз тръгвам напред, за да разчистя храстите — и в същия миг изчезна.
Съдията Ди придърпа робата си и последва Ма Жун. Сержантът и Тао Ган го последваха. Стражниците гледаха нерешително своя началник. Той извади късия си меч и им заповяда енергично:
— По-бързо! Какъвто и звяр да срещнем, не може да ни уплаши.
Проходът беше дълъг само няколко метра. След кратко промушване между къпинаци и тръни излязоха на същата алея, която бяха следвали досега. И наляво, и надясно се виждаха завои. Съдията нареди да тръгнат наляво, но след като свиха, пред тях се откри дълъг прав участък. Той поклати глава: