— На другата страна е. Едва ли това е краткият път.
Върнаха се на мястото, където бяха излезли от скрития проход, и продължиха.
— Тук е! — каза той след няколко крачки, сочейки два бора вляво. После се обърна и показа три други от дясната страна на алеята. — Според картината на губернатора павилионът трябва да е съвсем наблизо. Пътят сигурно минава между тези две дървета. Другите три са само за да се допълни бройката до пет.
Без да чака други указания, Ма Жун решително се шмугна в гъстите храсти. Малко след това оттам се разнесоха цветисти ругатни и той се показа, окалян до колене.
— Нататък е тресавище!
Съдията Ди свъси вежди.
— Не може да няма пътека, която да го заобикаля — нетърпеливо настоя той. — Дотук всичко съвпада.
Началникът даде команда, стражниците извадиха мечовете си и започнаха да секат храстите. Скоро отпреде им зачерня повърхността на тресавището. На мястото, където бе хлътнал кракът на Ма Жун, още се пукаха мехурчета. Миришеше на тиня. Съдията се наведе, за да надникне под надвисналите клони, но се дръпна рязко назад. Една уродлива глава с чифт жълти очи се подаваше точно отпред. С кратък възглас Ма Жун вдигна копието си, но съдията постави длан на рамото му. От водата тромаво се измъкна исполински саламандър. Слузестото му тяло беше не по-малко от пет стъпки дълго. Грозилището стъпи на брега и изчезна между растенията. Всички се спогледаха, потръпвайки.
— Предпочитам петима уйгури насреща, отколкото този хубавец! — подметна Ма Жун и поклати глава.
Съдията, напротив, изглеждаше доволен. Случката го бе развеселила:
— Попадал съм на описанието на този исполински саламандър в нашите стари книги, но за пръв път ми се случва да го видя на живо.
След това продължи да оглежда брега на блатото. Гледката не беше предразполагаща. Никъде не се виждаше друго, освен калните листа на разни водни растения. Съдията се взря отново в черната вода.
— Хм, виждаш ли онзи камък? — изведнъж каза той на Ма Жун. — След него трябва да има друг и така до отсрещния бряг. Това е пътят ни.
Ма Жун подпъхна полите на дрехата си в пояса, останалите последваха примера му. Той стъпи на първия плосък камък и затърси с копието наоколо.
— Ето го втория — гръмогласно извика той. — Тук отпред, малко вляво.
Той отстрани сведените клони и вдигна крака да прекрачи, но замръзна на място. Съдията Ди, който го следваше, налетя отгоре му и за малко не падна във водата. Ма Жун го задържа, като едновременно сочеше един счупен клон. После прошепна в ухото на господаря си:
— Този клон е счупен от човек, при това неотдавна. Нали виждате, листата едва са повехнали. Някой е минавал оттук вчера! Подхлъзнал се е на камъка и се е вкопчил в този клон, за да не падне.
Съдията Ди поклати глава:
— Може би е някъде наблизо. Трябва да си отваряме очите на четири!
Той се обърна и съобщи за откритието на сержант Хун, който го предаде зад себе си на Тао Ган и на началника на стражата.
— Каквото и да е, само да не ми се мярка онова лигаво изчадие! — избоботи Ма Жун и продължи напред, пазейки равновесие с копието.
Тресавището не беше голямо, но изгубиха доста време, докато търсеха пипнешком камъните. Повечето се намираха под повърхността на водата. Човек, познаващ брода, би преминал за няколко минути.
Най-сетне излязоха. Съдията и Ма Жун се наведоха и се опитаха да надникнат през храстите. Когато отстраниха няколко клона, пред тях се откри широка поляна, обградена със същата стена от дървета и каменни блокове. В средата й се издигаше висок кедър, а под него се гушеше кръгъл каменен павилион. Капаците на прозореца бяха плътно затворени, но вратата зееше наполовина.
Когато всички стражници преминаха тресавището, съдията изкомандва:
— Обкръжете този павилион! — и незабавно се хвърли напред.
Когато стигна до павилиона, ритна вратата. Отвътре излетяха два прилепа, като минаха досами главата му. Съдията се завъртя на пети. Стражниците се бяха пръснали и надничаха в трънаците.
— Няма никой — каза той. — Началникът и хората му да претърсят най-внимателно околността!
После влезе в павилиона, следван от тримата си помощници. Ма Жун блъсна с лакът капаците. Сред зеления полумрак съдията съзря в средата на помещението каменна маса, а до стената — тежка мраморна пейка. Дебел слой прах покриваше това скромно обзавеждане. На масата бе поставено ковчеже. Съдията забърса с ръкав праха. Ковчежето беше от нефрит, с изящно гравирани дракони и облаци. Магистратът предпазливо повдигна капака и извади отвътре свитък, увит в избелял брокат. Той го вдигна високо, за да го покаже на помощниците си, и извика тържествуващо: