И ето ме там, наслаждавам се на действието, когато един от тях се материализира, врещейки, оголил зъби точно пред мен. Изпищях и паднах от стола.
— Това е смущаващо — каза Кармен, изкуственият ми интелект.
Седях в средата на пода и наблюдавах как битката кипи из дневната.
— Трябва да има малко повече ограничения за хората, които правят тези неща — отбелязах аз.
Спах през по-голямата част от следобеда, излязох на вечеря с приятел и се прибрах малко преди полунощ. Изкъпах се и се приготвих да си лягам, но спрях да погледам реката и спокойния пейзаж. Замислих се какъв голям късмет имам. Замислих се и за всички неща, които приемах за даденост. Добра работа, добър живот и добро място за живеене. Не беше Марголия, но пък имаше таверни и живо кино. И ако се свираш вкъщи и нощ след нощ гледаш симулации, чия е вината?
Угасих лампите, захвърлих халата си на стола и си легнах. Стаята беше тъмна с изключение на няколко квадрата лунна светлина на пода и светещия циферблат на часовника върху бюрото ми. Придърпах одеялата и се сгуших в уютната им топлина.
Утре пак на работа.
Тъкмо се опитвах да не подреждам задачите за следващия ден, защото това щеше да ме разсъни, когато Кармен ми каза, че имам посетител.
В този час? Веднага се сетих за Хап.
— Жена е — докладва Кармен. Чух я да разговаря с някого. — Казва, че името й е Ейми Колмър.
Това не беше добра новина. Пресегнах се към халата си и наредих:
— Пусни я.
9
Възприятието е всичко.
Неизвестен източник, приблизително двайсети век по земния календар
Ейми изглеждаше разстроена. Блузата й висеше наполовина извън колана, косата й беше разчорлена, гримът — размазан. Изглеждаше, сякаш се беше обличала в движение. Въздъхна, когато отворих вратата — слава Богу, че съм си била вкъщи, — погледна назад по коридора и влезе. Очите й бяха безумни.
— Беше зад мен — каза тя. — Само преди няколко минути. Беше точно зад мен. Носеше нещо увито в червен плат.
— Хап?
— Кой друг?
Приближи до прозореца, прилепи се до стената и погледна навън. После дръпна завесите и каза:
— Съжалявам. Знам, че е късно.
— Добре ли си?
— Не знаех къде другаде да отида.
— Не се безпокой. Седни. Сега си в безопасност. Как ме откри?
— Ти си единствената Чейс Колпат в указателя.
— Разбирам. Е, постъпила си правилно.
— Той дойде в апартамента ми. Блъскаше по вратата. Крещеше, че си иска чашата.
Ейми изтри сълзите си и опита да се овладее.
— Ти какво направи?
— Заявих му, че е моя. — Разтрепери се. — Излязох през задния вход. Когато стане такъв, направо откача.
Тя разви червения плат, който се оказа блуза, и измъкна чашата.
— Ако нямаш нищо против, бих искала да я оставя при теб.
— Естествено, щом така искаш.
— Тук ще е в по-голяма безопасност. Ако той я докопа, няма да я видя вече.
— Каза, че е бил зад теб?
— Преди няколко минути. Докато идвах по пътеката. Не знам как ме е открил.
Може би защото си споменала името ми, тъпачке, изругах я наум.
— Спокойно — казах. — Просто се отпусни. Всичко ще бъде наред. Ще ти осигурим защита.
— Каза, че не била моя, че не е смятал да ми я дава наистина.
— Защо не се обади в полицията?
— Ще ме убие, ако го направя. Не знаеш какъв става, когато откачи.
— Спокойно…
— Полудява направо.
— Чудех се колко ли неприятности си навличат хората, които не могат да си държат устата затворена.
— Слушай — казах, — по-добре е да останеш тук тази нощ. Утре ще отидем да докладваме и ще потърсим помощ.
Тя поклати глава.
— Това няма да помогне. Ще го пуснат след няколко дни.
— Ейми, не можеш да живееш така. Този тип накрая ще нарани някого. Ако не теб, то някого другиго.
— Не, не става така. По-добре да му дадем време да се охлади.
Гласът на Кармен прекъсна спора ни:
— Чейс, имаме и друг посетител.
Ейми се разтрепери и промълви:
— Не го пускай.
— Успокой се. Няма.
— Замислил е нещо.
Вратата ми е снабдена с ръчно резе. Допълнителна сигурност, защото никога не съм вярвала безрезервно на електрониката. Сложих го точно преди светлините да угаснат.
— Той го направи — прошепна Ейми. — Има едно устройство…
— Успокой се.
— Спира електроенергията…
Веднага се сетих за бейлоксите и тяхното устройство.