— Знам. Успокой се. Кармен, там ли си?
— Нямаше отговор.
— То спира всичко…
Нечий юмрук заблъска тежко по вратата.
— Отвори, Ейми — ръмжеше Хап. Нямаше никакво съмнение, че е той. — Знам, че си вътре.
— Махай се — извика тя.
Още тропане. Вратата, едва видима в сиянието на луната и уличната лампа, буквално се огъна. Ейми скочи от дивана и се сви до прозореца. Но аз живея на третия етаж. Нямаше как да избягаме. Нямаше и авариен изход.
— Не отваряй — примоли ми, се тя пискливо.
Ударите звучаха така, сякаш Хап използваше пневматичен чук. Погледнах през прозореца и видях, че и другите светлини в сградата са загасени.
— Влизай в спалнята — наредих й. — Има линк на страничната маса. Повикай полицията.
Тя стоеше като парализирана.
— Ейми — викнах й.
— Добре — рече едва чуто.
— Махай се — извиках към предната врата. — Повиках полицията.
Хап ми отговори с вулгарна псувня и добави:
— Отваряй, кучко. Или ще пречукам и теб.
Ейми изчезна в спалнята и затвори вратата. Нямаше ключалка. Хап продължи да блъска и резето започна да се разхлабва. Хвърлих чашата на дивана и метнах възглавница отгоре й. Като се препъвах в тъмното, спуснах завесите пред входа на кухнята и затворих вратата на банята.
— Имам шок-индуктор — казах. — Ако влезеш тук, ще те застрелям.
Наистина имах, но беше в авиокара — най-подходящото място.
Хап отговори с още един мощен удар и вратата се отвори, завъртя се на пантите си и се блъсна в стената. Той влетя в стаята — огромен, непохватен и грозен. Беше страховита гледка. Не го бях разгледала добре при първата ни среща — при далеч по-мирни обстоятелства. Беше с една глава по-висок от мен и може би два и половина пъти по-тежък. Носеше дебел черен пуловер с огромни странични джобове. Бяха издути и аз се зачудих дали в тях няма оръжия. Не че му трябваха.
Той обърна фенерчето, освети лицето ми и попита:
— Къде е тя?
— Коя?
Чух гласове в коридора. И отварящи се врати. Замислих се дали да не повикам помощ, но Хап разгада намеренията ми и поклати глава.
— Не го прави.
Съседът ми от другата страна на коридора, Чой Гундерсон, се показа на вратата и попита как съм.
Чой беше слаб, изнежен и стар.
— Добре съм, Чой — отвърнах.
Той се вгледа в разбитата врата. После в Хап.
— Какво е станало?
— Малка злополука — изръмжа Хап. — Всичко е наред, деденце.
— Чудя се защо няма електричество — продължи Чой и за миг реших, че ще се опита да се намеси. Надявах се да не го прави.
— Не знам — отвърна Хап. — Най-добре се върни в стаята си и изчакай, докато дойде ремонтният екип.
Лъчът на фенерчето се насочи към отворената му врата.
Чой отново попита дали съм добре, после додаде:
— Ще се обадя на Уейнрайт.
Това беше собственикът на имота. Чой се прибра и чух как вратата му се затваря.
— Добре — каза Хап. — Не си толкова тъпа, колкото изглеждаш.
Плъзна лъча на фенерчето из стаята.
— Къде е тя?
— Какво искаш? — Опитвах се да говоря спокойно.
Започна с това, че много добре знам какво желае, но спря по средата на изречението и се втренчи в мен.
— Ти си от проучването!
Пристъпих напред.
— Да.
— Ти си кучката, която дойде у дома?
Вените на врата му се издуха.
— Точно така.
Нямаше смисъл да отричам.
Понечих да кажа още нещо, не бях сигурна точно какво, щях да импровизирам в движение. Но той кресна:
— Помагаш й да ме измами.
— Никой не те мами, Хап.
Сграбчи ме за рамото и ме блъсна в стената.
— Ще се заема с теб след минутка — излая той и като мърмореше какво ще направи на „тези шибани кучки“, погледна в кухнята, събори някакви чаши, провери банята и се отправи към спалнята.
Отвори вратата и насочи фенерчето навътре.
— Излез, Ейми!
Тя изпищя и Хап се втурна вътре. Видях, че Ейми държи линка ми и казах с най-спокойния глас, който успях да докарам:
— Полицията идва, Хап. Най-добре да изчезваш.
Но Ейми никога няма да спечели награда за интелигентност. Поклати отрицателно глава.
— Не им се обадих. — И се обърна към Хап: — Не исках да ти причинявам неприятности.
— Вече ми причини достатъчно неприятности, мръснице! — Грабна линка от ръката й, хвърли го на пода и го смачка с крак. После я дръпна към себе си, изви ръката й зад гърба и я замъкна заднишком до входната врата. Затвори вратата с шут, но тя отново се отвори. Вторият ритник не промени нещата, така че той блъсна Ейми към мен, затвори вратата и я подпря със стол. Когато се увери, че никой няма да влезе и да ни развали забавата, нито пък някой ще излезе, отново съсредоточи вниманието си върху нас.