— Сега, дами, да поговорим за чашата.
Сложи фенерчето на масата и блъсна Ейми на дивана, без да сваля очи от мен. Беше по-бърз, отколкото изглеждаше.
— Радвам се да те видя отново, Колпат — каза ми. — Ти си търговец на антики. Никога не си имала връзки с проучвателна организация, нали? Какво търсеше в дома ми.
Ръцете му бяха свити в огромни месести юмруци. Ако се стигнеше до бой, щеше да свърши много бързо.
В коридора се чуваха гласове.
— Сметнах, че може да има още нещичко там, където е била чашата. — Нямаше смисъл да лъжа.
— Кражбата на чашата не ти беше достатъчна, а? — Сграбчи ръката на Ейми и я изви. Тя изпищя. — Къде е чашата, любима?
— Пусни я. — Пристъпих към него, но той само стегна още повече хватката си. По лицето на Ейми се стичаха сълзи.
Трябваше ми оръжие.
Имаше голям бронзов бюст на Филидор Велики на лавицата зад нас. Не погледнах към него, за да не привлека вниманието на Хап натам, но знаех, че си е на мястото. Ако успеех да го докопам…
Хап се надвеси над Ейми.
— Къде е чашата?
Тя се огледа из стаята. Не беше сигурна какво е станало с нея.
— Сигурно съм я оставила в спалнята — пророни.
Той я изправи и я блъсна към вратата на спалнята.
— Вземи я.
Ейми се заклатушка натам. Вслушах се в гласовете в коридора. Освен Чой, другите ми съседи бяха млада, притеснителна жена и мъж, който беше на около деветдесет. Нямаше шанс да получа помощ от тях. Надявах се все пак някой да е извикал полиция.
Ейми се върна и докладва, че не може да намери чашата. Не можела да си спомни какво е направила с нея. Преди Хап да я удари, дръпнах възглавницата от дивана и му я показах. Той се ухили широко, вдигна я и я огледа възхитено. Поклати глава с почуда, че подобен боклук може да струва толкова пари, и я набута решително в джоба си. Тя се чукна в нещо и аз изтръпнах. Чашата беше устояла девет хиляди години, за да бъде строшена от този варварин.
— Колко струва? — попита той. Говореше на стената, погледът му беше насочен някъде между мен и Ейми.
— Вероятно двайсет хиляди — отвърнах.
— Добре. — Хвърли поглед към джоба си. — Отлично.
Останахме така, докато Хап реши какво да прави оттук нататък. Даде знак на Ейми да седне на дивана и тя се подчини. Насочи фенерчето си към мен. Вдигнах ръка към очите си и казах:
— Ако си тръгнеш сега, ще забравя за станалото.
Как пък не. Първо трябваше да намеря начин да го обезвредя.
— Да — каза той с усмивка, доста студена впрочем. — Точно така ще направиш, защото ако някога ми причиниш неприятности, ще счупя тънкото ти вратле.
Даде ми да разбера, че нищо не би му доставило по-голямо удоволствие.
— Виж сега — продължи. — Ето какво ще направим.
Още една усмивка. После, преди дори да разбера, че се е приближил, ме зашлеви така, че паднах на пода. Кресна ми да стана.
Виждах ярки светлини и подът се люлееше.
— Искаш ли още?
Изрита ме в ребрата.
— Ставай!
Вдигнах глава и Филидор изплува в периферното ми зрение, безнадеждно далече. Изправих се с олюляване и се хванах за облегалката на дивана.
— Ето какво ще направим, Колпат.
Нямаше две мнения по въпроса — този мъж беше самото очарование. Нямаше как да не се възхитя на вкуса на Ейми.
— Обади се където трябва и прехвърли двайсет и две хиляди по сметката ми.
Измъкна карта и добави:
— Ето ти номера. Ще ти дам възможност да откупиш чашата. Честна и почтена сделка.
Реших да не споря.
— Моя е, разбираш ли. У дома е, откакто се помня. Не би трябвало някой друг да вземе парите.
Бръкна в джоба, където беше прибрал чашата, извади линк и ми нареди:
— Обади се.
— Не помня номерата на сметките си наизуст. Ще ми трябва изкуствения интелект.
Той вдигна юмрук и аз запълзях назад. Но явно размисли. Ако ме пребиеше, нямаше да получи парите си. Бръкна в другия джоб извади тъмносин уред, подобен на платка. Поигра си с него и светлините се запалиха. Лампичките за статуса на Кармен примигнаха.
— Няма да стане — казах. — Полицията ще проследи парите.
— Не. — Засмя се на моята наивност. — Това е мрежа. Парите се местят. Никой никога няма да разбере.
Не беше възнамерявал да го казва, защото това означаваше, че нас с Ейми ни очаква кратко бъдеще. Зарови пак из джоба, измъкна шок-индуктор и го насочи към мен.
— Хайде! 1
— Кармен?
— Да, Чейс.
Използваше различен тембър, по-дълбок, почти мъжки — даваше да се разбере, че ще ми помогне с каквото може.