Каза още няколко пъти колко се радва, че съм излязла от това изпитание почти невредима, попита ме дали съм сигурна, че съм добре, и дали съм ходила на лекар. И преди да успея да му отговоря, издума следното:
— Преди да се откажем от марголианците, намерих още една следа, която искам да провериш. Стига да си в състояние.
Изчака да помисля и аз осъзнах, че съм получила задача покрай всички тези благопожелания.
— Последно — обеща той. — Ако нищо не излезе, ще се откажем от цялата работа.
— Какво ти трябва? — попитах.
— Мати Клендънън. Учила е в навигационното училище заедно с Маргарет и е била близка с нея.
— Добре. Какъв е номерът й? Веднага ще й се обадя по линка.
— Не е толкова лесно.
Още едно пътуване из космоса, предположих.
— Не. — Изглеждаше гузен. А е нужно доста, за да се почувства Алекс Бенедикт гузен. — Всъщност е малко странна.
— По-странна от Хап?
— Не, нищо подобно. Но явно обича да живее сама. Не говори с никого.
— Няма връзка с нея.
— Да, трябва да отидеш да я видиш лично. — Извади снимка. — На около осемдесет е. Живее в Уетленд.
Трудно беше да се повярва, че Мати Клендънън е едва на осемдесет. Косата й беше чисто бяла; изглеждаше недохранена и изнурена. Снимката беше отпреди две години, затова се зачудих дали е още жива.
Алекс ме увери, че е. Така че взех полета на следващата сутрин и пристигнах в Парагон рано следобед. Оттам хванах влака до Уилбър Джънкшън, наех авиокар и изминах последните сто километра до Уетленд. Въпреки името си, което означава мокра земя, той беше разположен в средата на Голямата северна пустиня; Уетленд беше малък град, привличал голям поток от туристи през миналия век, когато пустинните спортове бяха най-популярни. Но това време беше отминало, туристите вече ги нямаше, предприемачите се бяха отказали, а останалите тук жители бяха по-малко от две хиляди.
Отдалече изглеждаше голям. Старите хотели бяха скупчени по северната страна около водния парк. Гравитационната станция, където танцьорите и кънкьорите се бяха реели свободно, приличаше на голяма покрита купа в централната част, а египетските репродукции — пирамидите, Сфинксът, конюшните — лежаха в бруления от ветровете западен край на града. В добрите стари времена е можело да дойдеш тук с приятели, да се качиш на дром (най-близкото до камила животно на Римуей) и да тръгнеш да изследваш величието на древния свят. Храмът на Офир, обърнат към изгрева, градината-дворец на Яфет Ужасния на няколко километра по-нататък (където, ако си нащрек и умееш да яздиш, може да запазиш вещите си и живота си). Тук хората бяха идвали, за да избягат от виртуалната реалност, тук приключенията бяха истински. Повече или по-малко.
Всичко това е било отдавна, разбира се. Но и на мен би ми харесало. Хората днес прекарват твърде много време в дневните си. Всичко има заместител, както беше казал някой. Нищо чудно, че по-голямата част от населението е с наднормено тегло.
Улиците бяха тихи. Няколко души се разхождаха. Нямаше никакви деца.
Имах адрес. Нимрод Лейн номер едно. Но Кармен не успя да се свърже с никого там. Така че нямах идея къде отивам. Имаше само няколко площадки за кацане и всички бяха частни. Ако искаш да се приземиш, трябва да го направиш в пустинята.
Спуснах се до каменна сграда с вид на пагода и слязох на пясъка. Яркото слънце беше високо в небето, но беше по-скоро студено. Не както би очаквал човек.
Попитах няколко минувачи за адреса, но всички свиваха рамене.
— Опитайте в градския център — посъветва ме един от тях и посочи пагодата.
Влязох в нея и застанах насред фоайето, което изглеждаше като място от миналото. На отсрещната стена имаше асансьори. Износени столове и дивани бяха подредени наоколо. Един възрастен мъж седеше на диван и прелистваше тетрадка.
Отидох до рецепцията и мигновено се появи мъжки аватар — любезен и услужлив. Тъмна коса, сресана назад, приятни черти, малко по-големи от нормалното очи.
— Да, мадам. Аз съм Тома. Мога ли да ви помогна?
Дадох му адреса и той като че се озадачи.
— Изглежда не е в атласа. Мога ли да ви помоля да изчакате секунда, докато се консултирам с началника си?
Изчезна за по-малко от минута. После каза:
— Трябваше да се сетя. Това е изложбената палата „Нимрод“. Или поне там, където е била изложбената палата „Нимрод“. Сега е в частни ръце.
Открих я на девет километра северозападно от града. Една от старите спирки за керваните от туристи, тръгнали от Уетленд.
Мати Клендънън живееше в палат — високи каменни стени, кули, вход с арка, широко стълбище, антични статуи на стража, огромни прозорци, наклонени стъклени панели в покрива, знамена и парапети. Имаше голям вътрешен двор с още статуи, храсти и дървета. Един от фонтаните пръскаше капки по пътеката. Единственият знак за разрухата беше пълният с прах басейн в галерията с колоните в източната част на сградата.