— Багдад — обясни тя. — В славните си дни.
Беше проекция.
— Прекрасно е — казах.
— Трябва да го видиш през нощта, когато са запалени светлините. — Подаде ми напитката. — Реших, че животът в Римуей не ми харесва особено, така че се върнах в по-добри времена.
Огледах стаята — имаше си и климатичен контролер, и синтетични стени, и възможности за виртуална реалност.
Тя се засмя.
— Това не значи, че съм идиот. Взимам най-доброто от двата свята. Багдад е романтичен, но трябва да се държи на разстояние.
Опитах амфетаминовия коктейл и го похвалих.
— Любимият ми е. — Понечи да седне, но размисли. — Нека ти покажа нещо.
Тръгнахме по коридора, завихме няколко пъти, минахме през няколко стаи и влязохме в огромна зала. Процеждаше се достатъчно светлина, за да разсее сумрака. Залата бе пълна с глинени гърнета и още каменни цилиндри. Всички бяха гравирани.
— Всеки от тях разказва история — каза тя. — Там са делата на Сенахериб. Вдясно от теб е славата на Есархадон. Там… — Измъкна фенерче, включи го и насочи лъча към подиума. — Самият кристален трон.
Сияеше ослепително.
— Какво представлява?
— Бил е на Саргон, скъпа моя. Бога ми, май наистина са занемарили образованието ви!
— Понякога и аз мисля така.
Смехът й звучеше като звън на ледени кубчета.
— Вие сте от охранителните служби, нали? — попитах.
— Нещо такова. Всъщност изкуственият интелект се занимава със сигурността. — Усмихна се. — В случай че ти хрумне нещо.
— Не бих си и помислила — отвърнах. — Не ми трябва кристален трон.
Върнахме се в стаята й, където тя направи по още едно питие и поде:
— Кажи сега какво те води насам?
— Били сте близки приятелки с Маргарет Уескот, нали?
Тя огледа стаята, сякаш се опитваше да открие нещо.
— Да, не познавах друга като нея.
— В какъв смисъл?
— Беше великолепна. Грижеше се за всичко. Приятелите й винаги можеха да разчитат на нея.
— Ами Адам? Добре ли го познавахте?
Тя се замисли.
— Адам беше свестен. Малко бавен, като повечето мъже. Погълнат от себе си. Не мисля, че някога оцени какво има. Нея, имам предвид.
— Приемал я е за даденост?
Усмивка.
— О, да. Адам беше твърде зает да се вглежда в звездите и да се тревожи за разни далечни пътувания, за да види това, което му е под носа.
— Но не се е държал лошо с нея, нали?
— О, не. Адам не би наранил и муха. Обичаше я. Но любовта му беше ограничена. Обичаше я, защото беше физически привлекателна и харесваше същите неща като него, защото споделяше страстта му по далечните пътешествия и защото беше майка на дъщеря му.
Мати отново огледа стаята.
— Тук е потискащо, защо не дръпнеш пердетата, скъпа.
Направих го и слънчевата светлина нахлу.
— Така е по-добре. Благодаря ти. Срещала ли си дъщеря им Делия?
— Да.
— Сладко малко създание. Доста приличаше на майка си.
Замълча, очевидно си припомняше миналото. Възползвах се от прекъсването и попитах:
— Маргарет някога намеквала ли е, че с Адам са открили нещо необичайно при някой от полетите си?
— О, да — потвърди домакинята. — Разбира се. Знаеш ли за това?
— Знам, че са открили нещо.
— Каза ми да си мълча.
— Какво са открили?
Тя отново се върна в настоящето и ме погледна внимателно, явно се опитваше да реши дали може да ми вярва.
— Не знаеш ли?
— Не. Знам, че са открили нещо, но не съм сигурна какво. Да не би да са открили Марголия?
Втренчи се в мен.
— Намерили са „Откривател“.
— „Откривател“?
— Знаеш ли за какво говоря?
Кимнах.
— Връщали са се няколко пъти, опитвали да извлекат информация от кораба, но всичко е било твърде старо.
— И аз така предположих.
— Надяваха се, че ще разберат къде е Марголия.
— Но не са успели.
— Не, не разполагаха с достатъчно време. Все още се занимаваха с кораба, когато отидоха на онази проклета ваканция.
— Къде е „Откривател“?
— Не знам. Тя ми каза, но наистина не помня. Спомена само координати. Числа.
— Сигурна ли сте?
— О, да.
— Записала ли ги е?
Ако го е направила, било е преди доста време. — Пак се усмихна. — Съжалявам. Знам, че не това искаше да чуеш.
— Не, всичко е наред. Но те наистина са открили „Откривател“?
— Да.
— Защо не сте казали на никого?
— Мислех, че не биха искали да го правя. Нямаше да ти кажа, ако не беше споменала Марголия. Вече знаеше част от историята, затова реших, че няма да навредя. — Погледна ме изпитателно. — Надявам се да съм права.