— Нямам интерес да навреждам на ничия репутация. Навярно са се качили на кораба.
— Точно така.
— Описаха ли ви какво са видели?
— Мъртъв кораб. — Понижи глас, сякаш бяхме в светилище. — Бил е пълен с хора.
— Екипаж?
— Пътници. Никога няма да забравя гласа на Маргарет, когато ми го каза.
Господи, помислих си, корабът е побирал, колко, деветстотин души?
— Загинали са заедно — продължи Мати. — Каквото и да се е случило, са загинали едновременно.
Когато се върнах в офиса, ме чакаше обаждане от Делия Уескот.
— Имам нещо, което може би ще искаш да видиш. Можеш ли да дойдеш на острова?
Делия живееше на Сирика — неколкостотин километра югоизточно от Андикуар. Даде ми указания и взех влак към Уакайда, крайбрежно градче. Оттам наех такси и се отпуснах на задната седалка, докато то се издигаше над бреговата линия и се понасяше към морето.
Вече се смрачаваше, небето беше чисто и първите звезди изплуваха от изток. Таксито мина над два големи острова и се включи в местния поток на движението. Сирика се появи на хоризонта. Тя беше убежище за хора с много пари и склонност към уединение. Населението й беше само няколко хиляди.
Къщите тук бяха огромни, с колонади и басейни. Всички имаха яхти, които изглеждаха доста по-добре от домовете на повечето хора.
Спуснахме се към вила на върха на хълма. Беше скромна по стандартите на квартала, разположена сред безкрайни зелени поляни. Имаше прилични къщи за гости от двете й страни. Спуснахме се към площадката за кацане и Делия се обади по мрежата:
— Добре дошла на Сирика, Чейс.
Вратата на къщата се отвори и две деца, момче и момиче, се затичаха по пътеката. Искаха да надзърнат в таксито, затова го задържах за минута, преди да платя. После хукнаха нанякъде, а майка им извика след тях да не се отдалечават много, защото вечерята е почти готова.
— Пътуването от Андикуар е дълго — каза Делия. — Но се радвам, че успя да дойдеш.
— Не го усетих, имах интересна книга — отговорих.
Влязохме вътре. Бляскав дом, с високи тавани, много оригинални произведения на изкуството, мраморни подове.
— Мъжът ми замина по работа — обясни Делия. — Помоли ме да ти предам извиненията му.
Въведе ме в дневната. Беше малка, уютна, очевидно прекарваха доста време тук. Имаше две кресла, диван и потъмняла маса за кафе, върху която стоеше метална кутия. Чуваше се музика. Разпознах „Булет Боб енд дъ Рикошетс“.
— Знам, че си нетърпелива да чуеш защо те повиках — поде Делия. — Когато ме попита за „Откривател“, се обадих на леля си Мелиса. Тя се грижеше за мен след смъртта на родителите ми. Не знаеше нищо за откритието, но с баща ми не бяха толкова близки. Леля Мелиса не се интересува много от космоса. Говорих с нея и тя отрече да има нещо, останало от родителите ми, което би ме заинтересувало. Все пак продължи да търси и онзи ден ми съобщи, че е намерила тази кутия.
Делия посочи кутията.
Срещнах погледа й и тя кимна. Разрешаваше ми да я отворя.
Вътре имаше сгъната бяла риза, увита в найлон. Върху нея беше пришита емблема с орел.
— Красота! — възкликнах.
— Мелиса каза, че имало и други неща. Дрехи, ботуши, електронно оборудване. Дискове с информация.
— Господи, какво се е случило с тях?
— Изхвърлила ги. Каза, че ги пазила няколко години, но били твърде стари, а електрониката била негодна, не била съвместима с нищо, така че не виждала причина да я задържи. Запазила ризата за спомен.
— И дисковете ли е изхвърлила?
— Да — въздъхна Делия. — Но исках да поговорим и за друго.
Изглеждаше разтревожена.
— Давай.
— Ако си права, родителите ми наистина са открили „Откривател“, но не са го докладвали. Това означава, че са скрили информация от Службата за проучвания.
— Да. Така изглежда.
— Колко сериозно провинение е това?
— Не знам.
Казах, че смятаме, че са си замълчали, за да защитят артефакта. Но Делия не беше глупава.
— Няма значение — каза тя. — Ако е станало така, няма да изглежда никак добре.
— Възможно е.
— Чейс, не искам да навредя на репутацията им… — Млъкна и огледа стаята. — Разбираш ли?
— Да.
— Затова не съм сигурна какво да направя.
— Ще опитам да ги защитя — заявих.
— Но няма да можеш да направиш много, нали?
— Вероятно не — признах.
По пътя към вкъщи гледах „Внедряване“, класически хорър, в който лишени от емоции супермени от Марголия се бяха промъкнали тайно в Конфедерацията. Гледаха на нас като на пречка пред прогреса, който дефинираха като „подобрена интелигентност“ и „висша ценностна система“. Сред ценностите им, разбира се, нямаше забрана да се убиват хора, които разкриват тайната или просто се оказват на пътя им.