Ако сте го гледали, не може да сте забравили отчаяното преследване по въздушните пътища и кулите на Ню Йорк Сити, когато главният герой бяга от десетина кръвожадни марголианци, докато се опитва да предупреди властите. По пътя използва смазочно масло, електрически вериги и редица други приспособления, за да се измъкне. Марголианците използват свръхинтелигентността си, за да лъжат другите, да огъват метал и какво ли още не, но когато ножът опря до кокала, стана очевидно, че добрата стара изобретателност на Конфедерацията печели безотказно. Особено ми хареса номерът със смазочното масло, с което героят подхлъзна един от преследвачите по недостроена тераса.
Не обичам хоръри. В този убиват над двайсет души, и то по невероятно изобретателни начини, лее се кръв, същинска касапница. (Така и не разбрах защо марголианците носят тези дълги ръжени, когато могат да обезвредят хората с шок-индуктори.) Жертвите бяха повече, отколкото мога да понеса за една вечер. Но исках да видя как другите гледат на историята за Марголия.
Е, видях. „Внедряване“ беше забавен, но наивен — беше невероятно такова нещо да се случи наистина.
11
Напускаме този свят завинаги и смятаме да отидем толкова далече, че дори Бог да не може да ни открие.
Твърди се, че го е казал Хари Уилямс, когато марголианците се готвели да напуснат Земята.
Бях направила снимки на бялата риза, за да ги покажа на Алекс.
— Мислиш ли, че е истинска? — попита той.
— Няма начин да се провери само с гледане. Но не виждам причина да ме лъже.
— Предполагам. — Не успя да потисне усмивката си. — Чейс, трудно ми е да го повярвам, но този кораб наистина е някъде там.
— Жалко, че не разполагаме с дисковете с данни на Уескот.
— Лелята наистина ли ги е изхвърлила?
— Така каза Делия.
— Провери ли го? Пита ли лелята?
— Не. Нямах основание да се усъмня.
— Направи го. Може би е запазила нещо. Може би знае къде са отнесени тези неща. Може би ще ги намерим.
— Изглеждаш отчаян, Алекс.
Но се обадих. Делия ми даде номера. Лелята се зачуди дали не съм си загубила ума.
— Хвърлих ги на боклука преди трийсет години — рече тя.
Най-ранните сериозни опити да се заселят други светове са проведени двеста години преди полета на „Откривател“ и „Бремерхевън“. Пионерите, според твърденията на историците, били водени не от отчаяние, а от приключенски дух, от желанието да избягат от монотонните и понякога смъртоносни рутинни дейности на цивилизацията. Мнозина се надявали да направят състояние по далечната граница. Бяха стигнали до Сириус, Грумбридж, Епсилон Еридани и 61 Цигни.
Тези първи междузвездни кораби били бавни, изминавали за месеци сравнително къси разстояния до близки звезди. Но хиляди хора бяха поели на път заедно със семействата си и се бяха установили на нови, оценени като гостоприемни светове.
Но никой от тези ранни опити не се оказал успешен.
Колониите, самодостатъчни на теория, бяха срещнали трудности — различни времеви цикли, непознати вируси, лоша реколта, — към които не успели да се приспособят. Технологичната подкрепа от родния свят постепенно станала спорадична и накрая съвсем изчезнала.
Оцелелите се върнали у дома.
Първото успешно заселване се бе случило хиляда години по-късно. Осем века след опита на марголианците.
„Откривател“ беше създаден във време на необуздан оптимизъм, за да прехвърля цели популации до заселническите светове. При марголианската мисия негов капитан бе Тая Коринда, пилот и на „Лапиер“, който открил свят с живот в системата Антарес. Помощник-капитан бе Ейбрахам Фокнър — политик, който, като видял накъде отиват нещата, сменил професията си, за да се измъкне, когато се наложи.
Открих холограми на Коринда и Фокнър. Показах ги на Алекс и той подхвърли, че Коринда прилича на мен. Явно искаше да ми направи комплимент. Беше привлекателна жена. Бива го с клиентите, но когато се опре до мен, явно има проблеми.
Фокнър изглеждаше като човек със собствено мнение. Едър, мрачен, с широки рамене, очевидно свикнал да командва. Около четирийсетте. От хората, които възприемаш на сериозно.
— Но всъщност Хари е човекът, с когото искаме да говорим — каза Алекс. — Той е сърцето и душата на Марголия.