Фондацията се намираше между пътническа агенция и станция за първа помощ. Забелязах една жена вътре — седеше зад бюро, очевидно погълната от информацията на екрана. На стената зад нея имаше надпис: „Нашите приятели ашиюрите“. Спрях пред вратата и се представих. Вратата ми съобщи, че се радва да ме види, и се отвори.
Жената вдигна поглед и се усмихна.
— Госпожице Колпат, добре дошли във фондация „Хенеси“! — Наклони леко глава настрани и добави: — Или трябва да ви наричаме доктор Колпат?
— Госпожица е добре. Чейс също става.
— Е, здравей, Чейс — протегна ръка служителката. — Аз съм Тийша Ораня.
Имаше червена коса и живи сини очи, както и потиснатото излъчване на социален работник.
— Как можем да ви помогнем?
— Интересува ме фондацията. Мога ли да ви задам няколко въпроса?
— Разбира се. Питайте.
— Опитвате се да създадете по-добри отношения с немите. Как точно го правите?
— Ашиюрите — поправи ме тя, изглеждаше леко огорчена, сякаш бях поредният предубеден. — В основни линии се опитваме да поддържаме общуването. Говорим с тях. Обучаваме желаещите как да го правят. И се учим да не забелязваме разлики.
— И какви хора желаят да говорят с тях? Дипломати? Туристи?
Тя ми посочи един стол.
— Търговци. Хора от флота. Изследователи. Понякога просто любопитни, които искат да се срещнат с тях. Да ги поздравят.
На бюрото й имаше снимка в рамка: Тийша седеше с един ням под дърво. Проследи погледа ми и се усмихна.
— Това е Канта Томан. Канта Великолепния, както се нарича сам.
— Сериозно ли?
Тя се засмя и поклати глава, развеселена от невежеството ми.
— Той е мой колега. Работи за тяхна организация, подобна на тази. Те също имат бюрокрация, Чейс. Той е затънал в тяхната и се чувства невидим.
— Звучи като човешка реакция.
— Ашиюрите и хората имат повече общи неща, отколкото различия. Не се оставяй зъбите им да те заблудят. Или телепатията. Те се грижат за децата си, искат да преуспяват, търсят внимание. Очакват да се отнасяш към тях с уважение. И следват кодекс от принципи, не по-малко етични от нашите.
Канта Великолепния беше много по-висок от нея.
Имаше сива кожа и доста раздалечени кръгли червени очи. Очи на хищник. Устата му беше отворена, може би се усмихваше, но беше трудно да се разбере заради острите като кинжали предни зъби. Носеше смехотворна широкопола шапка, торбести червени панталони и бял пуловер. На пуловера пишеше „Белингамски университет“.
— Училището на директора — поясни Тийша.
— Къде е правена снимката?
— По време на посещението му преди две години. — Тя въздъхна. — Добре, че имаше чувство за хумор.
— Защо?
— Някога била ли си в една стая с ашиюр?
— Не.
— Докато ни гостуваше, поканих няколко души от залата да го поздравят. Обикновени пътници. Тогава все още бях нова. — Усмихна се и поклати глава. — Част от тях се нуждаеха от помощ след това.
— Наистина ли?
— Вероятно е от усилието да не мислят за нищо. Да държат ума си празен. Ако има основна разлика между нашите видове, тя е, че ние се шокираме по-лесно. И не сме така честни. В общество, в което мислите на всички са открити, няма много двуличници.
— Гол на улицата.
— Горе-долу.
— Ти явно се справяш добре — отбелязах.
— Добре обучена съм. А сега да се върнем към твоите въпроси. Какво още те интересува?
— Един свръхсветлинен кораб, закупен от фондацията от Службата за проучвания през деветдесет и втора.
Тя сбърчи вежди.
— През деветдесет и втора?
— Да. Изкуственият интелект може да съдържа информация, която ме интересува.
— Е, това е интересно.
Отпусна се в стола си и ме помоли да обясня по-подробно.
— Заплетена история — казах. — Става въпрос за проект, свързан с изследването ми.
Тя кимна и отговори:
— Трябва да ти кажа, че е против политиката на фондацията да дава достъп на неоторизирани лица до корабите си.
— Мога ли да ви убедя да ми дадете оторизация?
— Ще ми кажеш ли конкретно какво търсиш?
Е, не беше военна тайна? Така че й казах каква е причината да подозирам, че „Сокол“ може би е намерил изоставен кораб.
— Добре. — Сви рамене. — Нямаме „Сокол“ в нашия флот, но това не е учудващо, най-вероятно е прекръстен. Ще видя какво мога да направя.
— Благодаря.
— Един от нашите техници трябва да се качи на борда заедно с теб.
— Естествено.
— Добре. Да видим къде е „Сокол“.
Тийша даде инструкции и данните се появиха на информационния екран. Тя докосна екрана, промърмори нещо и извика друга страница.