Изкуших се да изпратя съобщение до Алекс, като му намекна, че ако смята да продължим с разследването, ще е най-добре той да го поеме по-нататък, тъй като има опит с ашиюрите. Но подозирах какво ще отговори: „Вече си там, Чейс. Стегни се и върви да говориш с тях. Виж какво можеш да откриеш.“
Така че поех удара. Изпратих му съобщение, с което го уведомявах какво знам и че ако успея да разбера кой притежава „Сокол“, ще продължа към Ксиала. Освен това заявих, че не ми плаща достатъчно.
После се свързах с посолството на немите. Изумих се, когато на обаждането ми отговори млад мъж. Предположих, че ще предпочетат да сложат човешко лице на показ, но очаквах аватар. Мъжът от веригата изглеждаше реален и когато го попитах направо дали е така, той потвърди и добави през смях:
— Смятам, че целта е да впечатлим всички и да ги успокоим, че няма от какво да се страхуват. — Усмихна се и попита: — Сега, госпожо Колпат, какво мога да направя за вас?
Казваше се Ралф и ме изслуша внимателно. Беше приятен, привлекателен и умееше да се изразява. Имаше червеникава коса, кафяви очи и хубава усмивка. Бе може би на трийсет. Добър избор за представително лице.
Когато приключих, той поклати глава и заяви:
— Не знам нищо по въпроса, но изчакайте да проверя.
Прегледа някакви данни и докосна екрана.
— Ето го. „Сокол“, нали?
— Точно така.
Прочете датата, часът на прехвърлянето и името на получателя — друга фондация.
— Добре — казах. — Има ли начин да получа достъп до кораба?
Върнах се към историята за изследователския проект.
— Нямам представа — отвърна той. — Мога да ви кажа къде се намира, или поне къде е бил закаран. След това ще трябва да се разправяте с тях.
— Добре — съгласих се. — Къде е?
— Бил е доставен на музея за извънземни форми на живот в Провно. На Боркарат.
— Боркарат?
— Да. Имате ли пътнически документи?
Имаше предвид разрешение от Конфедерацията за навлизане в пространството на немите.
Отвърнах, че нямам.
— Извадете си. Има офис на станцията. После минете през нашите хора, отговарящи за пътуването. И ние имаме офис. Ще трябва да подадете молба. Може да отнеме няколко дни.
Останах в орбиталната станция близо две седмици, през които си мислих всякакви лоши неща по адрес на Алекс. Чаках документите ми да бъдат комплектовани и корабът, с който щях да пътувам, да пристигне. Не ми беше разрешено да пътувам с „Бел-Мари“ в пространството на немите. Това беше забрана отпреди няколко години, наложена от Конфедерацията. Конфедерацията искаше да опази квантовите двигатели от ръцете на немите. Но, разбира се, това беше невъзможно. Не можеш да имаш стотици кораби с двигателна система, много по-добра от всичко, известно досега, и да очакваш съседите ти да не се доберат скоро до нея. Немите твърдяха, че тяхната версия е независимо разработена, но никой не им вярваше.
Нещо любопитно: когато сме ги срещнали за първи път, било изказано предположението, че видове, които използват телепатия вместо реч, не са способни да лъжат, нещо повече, дори не биха познавали природата на лъжата. Но в крайна сметка се оказа, че те не са по-искрени от нас. Особено когато откриха, че хората не могат да проникнат в умовете им.
Информирах редовно Алекс. Казах му, че полетът до Ксиала ще е скъп. Щях да пътувам на борда на „Дипонга“, или както хората от станцията го наричаха „Дипси Дудъл“. Освен това изразих и недоволството си, че проучването ми се превръща в кръстоносен поход.
Неговият отговор беше горе-долу какъвто очаквах. Седеше зад бюрото ми и изглеждаше спокоен, през прозореца се виждаше снежната гора. Каза ми, че се справям добре и че е щастлив, задето има толкова упорит служител.
— Повечето хора щяха просто да се предадат, Чейс.
Явно повечето хора бяха по-умни от мен.
Замислих се дали да не се запиша на семинара на фондация „Хенеси“ на тема: „Как да контролираме физиологичните си реакции, когато общуваме с ашиюри“. Но не виждах с какво ще ми помогне, щом няма истински ням в залата.
Така че, когато всичко бе готово, се качих на „Дипси Дудъл“ заедно с още осем човека. Настаниха ни в общата зала на кораба и един възрастен мъж в сива униформа със странни символи над левия джоб ни приветства. Представи се като Франк и каза, че ще пътува с нас, така че ако се нуждаем от нещо, трябва само да му кажем. Щяхме да потеглим след час. Франк обясни, че полетът до Ксиала ще трае приблизително четири стандартни дни, и попита имаме ли въпроси.
Останалите пътниците изглеждаха като бизнесмени — все на средна възраст. Не бяха особено притеснени. Бях учудена обаче, тъй като всички бяха хора. Нямаше ли неми, които да се връщат у дома?